Влакът-стрела "Враца-София"

Ива Стойкова, Враца-София
Не съм пътувала с железница почти година – последният път беше Виена-Братислава-Виена, а по вътрешните линии сигурно около 15 години. Инцидентно ми се налага да взема разстоянието от Враца до София в неделния ден. Избирам БДЖ, не защото е по-евтино, а то наистина е – цели 6,50 лв., а защото не ми се иска да се тътря в спарен автобус, преминаващ през тесните участъци между Враца и Ботевград, където често се образуват колони заради бавни тежкотоварни камиони, а после да премина през всичките ремонти по магистрала „Хемус”. Преценявам, че няма да спестя нищо като време и решавам – ще бъде с влак, по-живописно и приятно е. Посъветвана съм обаче да взема билета за следобедния бърз директен влак най-късно в неделя сутринта, иначе можело да не останат места. Какви места? Отивам съвестно на гарата рано, пеша по разнебитените от водния цикъл улици (но това е друга тема), и искам билет за първа класа. „Не може”, казва ми касиерката, „само от начална гара дават” (т.е. от Видин – бел.а.). „Добре поне запазено място може ли”, примолвам се аз. И това не можело. Добре, явно ще е екстремно, но дори не подозирам колко съм права.
Иначе гарата на Враца е порутена и занемарена. „Едно време там имаше хубаво шкембе”, припомня си баща ми войнишките години, една част от които явно са преминали в чакане на влакове, докато му нахвърлям по-късно тази история. Впрочем, буквално на метри е старата жп гара, която е красива и очевидно ремонтирана. За какво се използва, питам местните, а те отговарят, че известно време там имало пекарна, но сега изглежда е празна.
14.50 ч.
И така, отивам десетина минути преди влакът от Видин за София да пристигне. Още от вратата ме посреща съобщение по уредбата, че композицията закъснява 60 минути. Не вярвам на ушите си, но виждам, че има малко електронно табло и там пише точно това. Какво да се прави, не върви да се разходя, защото не се знае какво ще се случи с този влак. Буквално след минути, закъснението вече е 80 минути, стават 100... Кога ли ще стигна в София и дали? Как?
Виждам, че хората се суетят. До мен е група възрастни жени, които носят неимоверни количества багаж – предимно провизии от пресен зарзават. Едната обаче прехвърля и замразено тесто в торбата на другата, а после и мед. Присъединява се още една врачанка, която съобщава, че ще се пътува с влак до Мездра, откъдето ще хванем „варненския” влак до София. Ама как така, присъединявам се към разговора аз, с какви билети? Със същия, отговарят. И наистина е така – плащаме за маршрута от точка А до точка Б, как и с колко влака ще стигнем до там, явно няма значение. Другата обаче възразява: По-добре с автобус тогава. Факт е, че автогарата на Враца е на метри от жп спирката. Възниква спор – повечето жени настояват, че тази идея не е хрумнала само на спътницата им и вероятно сега и при автобусите е стълпотворение.
15.50 ч.
Осмелявам се да се включа в словесната схватка на дамите и питам за съвет. Преди малко касиерката на гарата ми е казала, че имам избор – или да изчакам закъсняващия 100 минути влак, който обаче е директен за София, или да стигна до Мездра и оттам с прекачване в 17.10 ч. да се кача на пътуващия от Варна за София влак. Апропо, „моят” влак, за който имам билет ще дойде в 16.45 ч. Ами сега? Едната жена ми казва, че няма смисъл от втората схема – варненският влак винаги закъснявал и освен това вероятността да си намеря място е нулева и ще стоя права до София. Спътницата й контрира: „Нищо сигурно няма, затова по-добре да стигнем до Мездра и оттам, ако се наложи пак ще вземем видинския влак (т.е. закъсняващия). Объркахте ли се? Аз по това време несъмнено да. Но като не съм веща в тънкостите за пътуване с българските държавни железници е така!
16.15 ч.
Приседнах на една пейка и се загледах в хората, във вътрешността на сградата, от чийто таван висят кристални полилеи, а в същото време отдолу по мръсния под с меки стъпки се приближава необезпокоявана котка, просвайки се после по средата на фоайето (вероятно там си живее). На гарата няма нищо – две мърляви кафенета и любопитно защо магазин за бельо! Позвънява телефонът ми и получавам информация, че всъщност забавянето е заради пламнали сухи треви, довели от своя страна до повреда на контактната мрежа. Съобщавам това на „сестрите” ми по съдба. Едната смята, че само ни залъгват и не било вярно. Другата обаче философски отсича, че по-добре да закъснеем, отколкото да се случи нещо лошо. Ех, този непоправим български нихилизъм и оптимизъм.
16.20 ч.
Влакът, който ще стигне само до Мездра, пристига (а оттам прекачване, помните, нали!). Едната жена хуква да види колко души ще се качат на него (междувременно групата е взела единодушно решение да изчака директния влак, „че с тези торби”...). „Намаляха”, репортерства тя. Още малко, мисля си аз, и разсъждавам дали е необходимо да правя цялото това усилие. Все пак в моя случай няма да се свърши светът, ако не стигна в неделя в София. Но в мен вече се е запалило любопитството, та това си е приключение, което отразява истинския живот на една част от моите сънародници. По-късно си давам сметка, че ако за мен това е еднократно пътуване, за други е ежедневие, а подобни дребни затруднения вече са повече от досадни, защото се случват все по-често. „Няма смърт без причина”, изтъква една наглед обикновена пътничка, коментирайки БДЖ.
16.45 ч.
По уредбата се съобщава, че бързият влак Видин-София пристига на първи коловоз. Опитвам се да преброя колко души сме на перона след отпадналите и преценявам, че сме шейсетина. Какъв ли ще е влакът? Досега през гара Враца минаха само „като от ужасите” – стари, разнебитени и издраскани с графити. Все пак влакът, който чакам се води международен, защото през Дунав мост 2 прави връзка от и до Будапеща. Нищо подобно. Със скърцане и трещене приближава един тъжен влак - е, вярно от по-новите, но далеч от съвременните железници. Пътниците превземат на абордаж влака, защото битката за място е люта. Качвам се и аз и като по чудо безпроблемно намирам място до жена, която очевидно пътува от Видин и спи съвсем спокойно. Няма купета, а карета от по четири седалки една срещу друга. Новата ми спътничка се пробужда, пита ме дали огромният й сак ми пречи, отговарям отрицателно и потегляме към Мездра, където трябва да се смени локомотивът – нищо извънредно, просто стандартна процедура.
17 ч. и една-две минути
Мездра! Това, което виждам от релсите са окаяни блокове, жертва на собствениците си. Гарата е не по-различна от тази във Враца, с това изключение, че е истинско гъмжило от хора. Следва нов щурм на пътници във влака. Две възрастни дами допълват нашето каре с жената с огромния сак. Наместваме се някак. Жегата е непоносима. Те веднага споделят за перипетиите си – колко влака са сменили, за да се доберат до Мездра и в крайна сметка да хванат този, на който първоначално е трябвало да се качат. „Находчив избор от моя страна”, мислено си вдигам самочувствието заради решението, което взех по-рано. Пътуващата от Видин разказва от първо лице как спрели на една гара и чакали два часа, без никой да даде обяснение. „Но така е, като си мълчим, сега като пристигнем в София, всеки ще си вземе куфара и все едно, че нищо не се е случило”, казва с огорчение тя. И решава да сподели още, че от столицата трябва да направи връзка с нощния влак за Бургас. „Връзват ми се 15 часа пътуване, за толкова хората до Америка стигат”, негодува тя. „Но пак два часа закъснение не е нищо в сравнение с 4 ч. Помните ли при Лъкатник?” „Аааа, аз веднъж закъснях само час, пак там”... Прозорците са отворени, влакът набира скорост, чува се гръмко трещене и пуфтене на влаковата композиция.
Часовете и минутите летят
Лъкатушим по Искърското дефиле. Вече не слушам бъбренето на спътничките ми – за закъсненията на влаковете, които явно са системни, за градината, доматите, внуците... Гледам природата, макар и през замазания прозорец. Невероятна е! Толкова красота на едно място – зеленина, страховити, но красиви скали и зъбери, пълноводният Искър, тук-там слънчогледи. Просълзявам се от гледката и от погрома в населените места, покрай които минаваме. Пак безвремие. За капак – скелети на огромни дву- и триетажни недовършени къщи, започнати преди десетилетия и които вероятно така ще си останат, докато се саморазрушат. Поглеждам жените – и те са такива, очукани от времето и обстоятелствата, но все пак добронамерени.
За момент си представям какво вижда чужденец, решил да мине през моста на Видин и да стигне до столицата на България.
Около 19 ч.
С приблизително два часа закъснение най-сетне съм в София. За мое съжаление, това, на което се натъквам, прекосявайки последните метри до Централна ЖП Гара, не е по-различно от видяното досега – мръсотия и хаос. Вярно, перонът е нов, очевидно ремонтите текат още, част от гарата вече е напълно обновена и наистина е приятна. Но не намирам упътване за метрото, качвам се, слизам по стълби, вървя през тунели, по-лоши от рудника, в който бях преди дни (там сега ми се вижда приказно), попадам в подлеза със статуята, който вони на урина и виждам най-сетне знака за метрото. Там вече е друг свят, по-цивилизован, чист и прогнозируем. Оглеждам хората – всеки е със сак, чанта, раница, торбички... хора от различни краища и с различни съдби. Идва метровлакчето, качвам се само с дамската ми чанта и след 5 минути съм вкъщи.

А как можеше да изглежда всичко това. Вижте!

Справка:
В ОПТ 2007-2013 г. е била заложена модернизация на жп линия Видин-София, като част от трансевропейската транспортна мрежа и маршрута Видин-София-Кулата. Това е единствената жп линия на българска територията в списъка с 30 транспортни проекти към Доклада на групата на високо ниво към ЕК, 2003 г.
Срок за изграждане 2010-2017 г.
ПРЕДИ ПРОЕКТА:
Проектна скорост - 70/80 km/h
Времепътуване - 5 h 10 min
СЛЕД ПРОЕКТА:
Проектна скорост - 160 km/h
Времепътуване - 3 h 00 min
Финансирането е по ИСПА, а бенефициент е НКЖИ.
Дължина на модернизираната линия = 243.37 km
Инвестиционен разход €2.9 млрд.
Мостове : 32.2 km
Тунели: 28.4 km

673 млн. евро за жп проекти по новата ОП "Транспорт и транспортна инфраструктура" 2014-2020 г. Проектите в жп сферата ще бъдат само два - продължение на отсечката Пловдив-Бургас и линията Елин Пелин-Септември. Двата жп проекта надхвърлят бюджета с от около 200 млн. лв.

Сред основните приоритети в развитието на железопътната инфраструктурата е реализацията на проекти с първостепенно значение за ЕС по направлението Сръбска граница - София – Пловдив – Свиленград – турска граница и Пловдив – Бургас. Това е записано в проекта на Стратегията и Плана за оздравяване и развитие на БДЖ за периода 2015-2022 г.
Второто важно направление е реализация на проекти с национално значение по направленията София – Варна (участък Мездра – Каспичан), Русе – Варна и Карнобат – Синдел.

Равносметката за ОПТ 2007–2013 г.: Трите жп проекта, които се изпълняват - Пловдив-Свиленград, Пловдив-Бургас, и Септември-Пловдив по направление София-Септември, са рискови. Някои от проектите ще останат за изпълнение след 2015 г. По правилата те трябва да бъдат завършени със собствени средства на бенефициенти или държавен бюджет до края на 2016 г. и да са одобрени и въведени в експлоатация до март 2017 г. Най-вероятно те ще са от ЖП сектора.