Бизнесът с вино: Енолози vs "щрауси"

Ясен Захариев, Divino
За четвърта година Съюза на Енолозите в България (СЕБ) се опитва да привлече внимание върху местните винени сортове. Ще видим, че основния проблем са местните български, а не балканските сортове изобщо. Организираният от винарите конкурс Винобалканика във Велико Търново е фокусиран изцяло към тази задача, която е формулирана в едно изречение: Целта на Винобалканика и Съюза на Енолозите в България е да популяризира сортове, местни за страните от Балканите и Черноморието, насърчавайки по този начин тяхното производство и разумна консумация. Объркващото обаче е, че зад тази цел като че ли не иска да застане никой друг в България освен СЕБ. Да припомним, че енолозите са хората, които разбират виното, те го правят и са пряко отговорни за това, което сипваме в чашите си. Те обаче рядко имат отношение към инвестициите, маркетинга и дългосрочните стратегии на избите. Отговорността за това пада върху собствениците, мениджърите, маркетинговите директори и браншовите организации. От тук до края на статията ще реферирам към последните като към „щраусите“ с уточнението, че има изключения, които не бива да попадат в тази категория. Ето и причините за това:

Идентичност

Вино, което е направено от слабо познат по света, характерен за строго определен регион сорт, носи уникална идентичност. На преситения от световни винени сортове пазар идентичността е ценност, която привлича интерес и продава. Ако нямаш традициите и мащаба на световно признатите винени области, е добра стратегия да предложиш нещо рядко и непознато, което освен това трябва да бъде и добре направено. На базата на това не особено дълбоко прозрение през последните десетина години Гърция, Турция, Македония и Румъния усърдно атакуват световния пазар със свои уникални местни сортове. Все повече хора в Европа и Америка чуват и опитват ксиномавро, агиоргитико, асиртико, боазкере, фетяска негра, вранец и т.н. В България не знаем много за тях, заради трайните ни предразсъдъци, че от „Витоша по-високо нема“, че маврудът е „любимото вино на Чърчил“ и че като цяло балканските ни съседи са маскари и не могат да правят вино. Да оставим предразсъдъците, защото не е това проблемът в случая. Проблемът е, че докато нашите съседи правят адекватни опити да изградят своето лице на глобалния винен пазар, ние си държим главите в пясъка.

Организация

За разлика от нас балканските ни съседи успяха да създадат ефективни браншови организации, които се справят с явно непосилната за нас задача да представят вината си под общ национален бранд. Това означава, че усилията на големите им и успешни изби се концентрират в общ фокус, който привлича вниманието към страната като цяло. Избите не се борят за внимание поединично, всяка една за себе си, а са обединени и се опитват да създават общо лице на страната си. Това общо лице е на първо място определено от местните сортове, които се работят на съответното място. Отделните изби си помагат, а не си пречат. Тези общи усилия са все по-ясно видими на големите международни изложения, както и в маркетинга и рекламата в интернет. Да вземем например сайтовете и работата на Wines of Turkey или New Wines of Greece. Струва си човек да се поразрови вътре и да види огромното разнообразие от информация, поднесена достъпно и на много езици, подробно и в детайли. На предно място във всички тях са представени местните сортове. След това идва туризмът. Опитайте се да откриете нещо подобно за България. За да ви спестя усилията, ще ви кажа, че подобно нещо за България няма. Колкото и да търсите, най-много да попаднете на линк на български език към Винария – събитието, което е гордост и връх в усилията на щраусите да покажат на света онова, което им се вижда най-отгоре, когато си заровят главата в пясъка.

Собственици

За разлика от България собствениците на изби от съседните ни страни и мениджърите, които ги управляват, знаят, че до голяма степен бъдещето на бизнеса им зависи от това дали световният пазар ще ги разпознае. Един от начините, стана ясно, е да правиш добри вина от местни сортове. Това определя и акцентите в дългосрочните инвестиции, засаждането на лозя със съответните сортове и подходящата маркетингова политика. С други думи: там се работи все повече с местни сортове от лозето до маркетинга. Винарите имат зелена светлина да експериментират с тях и да подобряват вината си. Какво е у нас? С потрес разбрах по време на Винобалканика, че за да отиде там един от енолозите, е трябвало да си вземе…. отпуск! На всички е ясно, че виното е бизнес, който у нас по време на т. нар. преход се озова в ръцете на пъстра кохорта бизнесмени. Нямам нищо против. И все пак да правиш бизнес с вино не е като да събираш рента от апартамент под наем. Нужни са знания, поглед в бъдещето. И тук се обръщам към част от собствениците на български изби, те добре знаят кои са: при условие, че нямате капацитет дори повърхностно да разберете що за бизнес въртите, при условие, че ви мързи да разбирате, поне си намерете свестни консултанти, които разбират, и инвестирайте някакво доверие в тях. От това може само да спечелите. В противен случай наистина сте щрауси.

Заключение

Накрая на тази статия, плод на огорчение и яд, мога само да изкажа благодарност на СЕБ, че въпреки всичко продължават Винобалканика. На прав път са и е въпрос на време и другите да го разберат. Проблемът е да не бъде прекалено късно. Не казах нищо за самите български сортове и вината, които се правят от тях. Темата е повече от интересна и това, което се открива в нея е повече от показателно. Оставям го за следващата статия.