България в ERM II - исторически обзор

Иво Трифонов *

През лятото на 2020-та година България официално влиза в така наречената „чакалня“ на Еврозоната. Присъединяването на българския лев към валутно-курсовия механизъм представлява очакван икономически ход, заложен в наднационалните договори на България и ЕС. След това решение въпросите могат да се обобщят в две групи.

От една страна, колко бързо ще се случва валутният преход към еврото, като минималният период на престой на лева във  валутно-курсовия механизъм е две години, а максимална горна времева граница не е зададена. Същевременно, това време е шанс – а в някой сфери на управлението и необходимо предварително условие за присъединяване – за справяне с изникващите предизвикателства, свързани с по-нататъшната номинална и реална конвергенция.

Накратко, механизмът за валутна конвергенция следва да се приема не просто като „чакалня“ на пасивно поведение, а да се използва като поле за развитие на българската икономика, предполагащо смислени цели и решения със стремеж към сближаване към това пространство. Именно заради стимула и външния натиск за структурни реформи, които разрешават дългосрочни проблеми пред растежа и конкурентоспособността по-дълъг период на пребиваване във валутно-курсовия механизъм може да се окаже и полезен за България.

В таблицата е представен времевия график за приемане на общата валута в част от страните членки на Еврозоната – тези, които се присъединяват след 2000г. Основните етапи са датата на присъединяване към ЕС, включване на националната валута към валутно-курсовия механизъм, колко време са прекарали в него и датата на въвеждане на еврото. Прогнозираната дата за замяна на националната валута (в лилаво) е първоначално планираната дата, обявена от страните членки в тяхната предприсъединителна икономическа програма.

Страните от Балтика са прекарали най-много време във валутно-курсовия механизъм. Също така се забелязва, че минималният срок за прекарване в „чакалнята“ е две години, а останалите страни, с изключение на прибалтийските държави, са прекарали средно по две години и половина в него.  Казусът с Литва, Латвия и Естония е интересен не само защото те приемат еврото на фона на дълговата криза, вихреща се в Еврозоната, но и на фона на множество критики и неразбиране на монетарната им политика, основана на фиксирани валутни курсове. 

Литва, като най-открояващ се пример, приема еврото цяло десетилетие след включването й към валутно-курсовият механизъм. Причината за това е високата инфлация в страната, а от там последващото й неуспешно покриване на критериите от Маастрихт.

Естония, от друга страна, също има проблеми с инфлацията и това оказва съществено влияние върху обявената от нея времева рамка.

Латвия също изпитва затруднения пред покриването на критериите за конвергенция и вследствие на това, отново се наблюдава такава времева пролука. Освен справянето с предизвикателствата пред инфлацията и бюджетния дефицит, Латвия трябва да предприеме и структурни реформи, които от своя страна изискват повече време за да окажат необходимия ефект.

В Кипър, Малта, Гърция, Словения и Словакия – страни, прекарали средно по две години и половина във валутно-курсовия механизъм – не се наблюдава дълготрайният период на конвергенция, присъщ на Балтийските държави. Донякъде това се обяснява и с факта, че тези страни поставят за своя цел - и успяват да я постигнат в възможно най-кратък период на пребиваване във валутно-курсовия механизъм.

Пандемията и последвалата икономическа криза през 2020г. само потвърди и ускори тенденцията към пренебрегването на критериите от Маастрихт. Но от друга страна готовността за присъединяване на България ще зависи не от формално записване на някоя дата – например 2024 г. – а от резултатите от извършени структурни реформи, подкрепящи устойчивата конвергенция.

*Авторът е стажант в ИПИ