България жертва на арбитражния шантаж?

След ЕВН, чешкото Енерго-Про също съди България в частния таен търговски съд, заради това, че не са се сбъднали нейните очаквания за печалби. За сумата има само предположения. Във всеки случай, ЕВН претендира за над 1 милиард лв. За доводите им също не знаем. Дори нямаме право да знаем.

Защото фирмите не са си дали труда да преминат през българските съдилища, където тече нормален публичен процес, твърденията трябва да се доказват, а за лъжесвидетелство има наказание, прокурор и адвокат са равнопоставени, а разпоредбите в закона са ясно дефинирани. И където правата на чуждия инвеститор са гарантирано равни на тези на всяка национална фирма.

Сигурното е, че при всички случаи България ще плаща. Наети са две скъпи адвокатски фирми. Досега има само един завършен процес срещу нашата страна: капризният иск на Плама Консорциум Лимитед срещу България. Искът беше отхвърлен през 2008 г., но основната сума от 6.2 млн. щатски долара юридически разходи беше платена от … нашата държава! По същото време болниците страдаха особено остро от бягството на медицински сестри в чужбина. С тези пари можеха да се платят заплатите на 1800 сестри.

Вече имаме подобни арбитражни клаузи в редица двустранни договора (за насърчаване на инвестициите - бел. а.) и капанът взе да щрака все по-често. И у нас, и в други страни от Източна Европа. Ако за първите 30 години от съществуването на подобни клаузи са заведени общо 50 иска, то от пет години насам се завеждат 50 иска годишно! В рамките на ЕС главно източноевропейските страни са предпочитан обект на атака (76%). Срещу Чешката република са заведени 27 дела и страната вече е платила 460 млн. евро. Срещу Полша са заведени 16 иска на обща стойност над 12 млрд. евро и вече са изплатени 2 млрд. евро. Срещу Словакия – 12 дела за 2 млрд. евро, като вече са платили 570 млн. евро и т.н.

Очевидно корпорациите и международните адвокати по търговско право са разработили определен пазар на юридическото изнудване в Третия свят, който сега се опитват да разширят към богатите страни на Европа – започвайки от политически най-слабите. За тях това е ново Елдорадо.

През 1990-те тези договори се сключваха в Третия свят и в Източна Европа на конвейер. Аргументът на тогавашните специалисти гласеше, че става дума за спящи клаузи, които само служат да успокоят опасенията на инвеститорите. Клаузите обаче се събудиха и породиха цяла индустрия за измъкване на пари от държавните бюджети в полза на корпорации и подбрана група корпоративни адвокати, които се редуват в ролите на арбитри, представители на тъжителя, на обвинената държава. Хонорарите на член на екипа достигат 1000 долара на час, а средният разход за едно дело е 8 млн. щатски долара. Затова, всъщност, самата заплаха с подобни искове вече масово се използват за парализиране на дейността на държавата по налагане на законите, например, в областта на екологията. И дори за прекъсване на договори, които не се спазват от страна на инвеститора.

Затова няколко страни като Австралия, Южна Африка, започнаха вече да зачеркват арбитража от своите споразумения. Договорът за насърчение на инвестициите между САЩ и Австралия ,например, не съдържа право на арбитражни трибунали.

Последните 10-15 г. показаха също така, че тези клаузи с нищо не увеличават чуждите инвестиции.

Същевременно у нас виждаме как КЕВР вече отстъпва на ЕРП-тата и фотоволтаиците по всички фронтове: за цени за потребителите, за неустойки, за глоби, боейки се да не ги разсърди.

Какво да е поведението ни, какво да се прави?

България трябва категорично да вземе курс към: невключване на подобни клаузи в бъдещи договори, невключване на такава глава в ТПТИ и елиминиране на тези клаузи след изтичане на началния срок (обичайно той е 10 години - бел.а.).

Въпросът е и в това, България в клуба на богатите ли смята да се числи, или между неоколониалните държави, срещу които най-често се прилага арбитражния шантаж? /БГНЕС

-----------

Чавдар Найденов, социолог. /БГНЕС