Българската приватизация II

Данаил Алеков
Продължение на „Бомбите в българската приватизация:ЕРП”, интервю на Руси Статков, член на Надзорния съвет на АПСК.
Г-н Статков, освен договорите с ЕРП-тата, от кои други сделки да очакваме подобни „бомби”?
В смисъл на неизпълнение по договорите, „бомби” могат да изскочат от всякъде, ако няма наистина активен контрол. Оказва се, че голяма част от купувачите нарушават договорите, защото в началния процес не е осъществен ефективен контрол върху тях – получили са нещо, обещали са нещо и са мислили, че това може така да си продължава. Нашата статистика е, че има около 9300-9400 приватизационни сделки, за които официално се знае, че са извършени. От тях около 4000 са за мажоритарните пакети, които са били собственост на държавата, останалите са миноритарни (остатъчни) и обособени части. От тези 4000, имаме 2500 дела. Тоест повече от половината, между 50% и 60% за съжаление ги констатираме като неизрядни. (62,5% - бел.а.). За мен един от основните изводи е, че има много недобросъвестни купувачи, които нямат елементарното чувство за отговорност изисквано от една елементарна пазарна среда. Говоря на база на практиката, защото ние имаме над 2400 спечелени дела срещу неизрядни купувачи. И то не защото на мен и на колегите ми се иска да унищожаваме бизнеса на някого, а защото по силата на договора, българския съд го е констатирал. Така че за съжаление българската действителност е много трагична и в това отношение. При купувачите липсва елементарна пазарна култура, елементарно пазарно действие. Опорочени са над 2500 сделки, защото няма добросъвестни купувачи и с неизпълнението това не може да бъде наречено друго, освен опорочаване.

Защо купувачите си позволяват такова поведение?
Когато се сключва договор за приватизационна продажба, купувача е наясно, че това не е чисто търговски договор. След дълги години настояване на Агенцията за следприватизационен контрол (АСК) през 2010г. Върховния касационен съд излезе с тълкувателно решение, че сделките, които са приватизационни не са търговски по смисъла на търговския закон, а са с административно-правни елементи, тоест държавата в тези договори по същество продължава процеса на управление на държавната собственост, като купувачите се съгласяват доброволно да приемат определени задължения – запазване предмет на дейност, численост, инвестиране и т.н. Тоест, трябва да има изрично и това е заложено в закона – действащия и преди това отменения – защита на държавния интерес в договорите. Такава защита за съжаление в много от договорите, нямаше. Както няма и в ЕРП-тата и не само по този закон, а и по други закони, уреждащи дейността на бизнеса. При това положение се дава необоснована свобода на купувача и там, където е имала вписана защита на държавния интерес, то тя не е била спазвана. Затова според мен трябваше да бъдат уредени законово, независимо че голяма част от приватизацията е завършила, както например в Закона за концесиите има например раздел „приватизационен договор”. В този раздел буквално казано да се залагат правните норми така, че да бъде защитен държавния интерес и чрез него - интересите на гражданите и обществото. Най-малкото – да се постигне баланс. Най-малкото да се постигне баланс между интересите на гражданите, обществото, държавата и бизнеса. По този начин ще се създаде и нормална пазарна среда, в която ще бъдат защитени интересите на една голяма част от малкия и среден бизнес. На тази основа, разбира се променяйки и други закони, съдът да съдейства за ефективен следприватизационен контрол и нормална пазарна среда.

Как се стигна до там?
Идеята за създаване на АСК беше още по управлението на Костов, когато по мое предложение след дебат за приватизацията се взе решение за учредяването на специализиран държавен орган за контрол върху приватизацията. Тя обаче не се изгради по време на управлението на Костов, а по време на НДСВ през 2002г. Това се случи заради препоръката на ЕК, че е необходим такъв орган, с оглед разделянето на функциите на Агенцията за приватизацията от тази за следприватизационния контрол - едни и същи хора трябваше да приватизират и да контролират. Така се ограничава и корупционния потенциал. Когато започнахме работа в агенцията, трябваше да установим какво контролираме и се видя, че за 2500 сделки липсват документи. Бяха загубени много документи как е станала приватизацията. В продължение на две години събирахме документите по тези сделки, за да имаме претенции към купувачите и по-точно към това, което са поели като задължение. И до ден днешен продължават да липсват документи за около 2500 сделки, което е известно на всички правителства от тогава до сега и на всички мнозинства в парламента, защото нашите отчети са приемани. Онова, което можеше да контролираме ефективно и ефикасно като централизиран специализиран държавен орган, беше на основата на записаното в договорите и в рамките на действащото законодателство, състоянието на администрацията, в т.ч. и на съда и икономическото и финансово състояние на страната. Рамките на действащите договори бяха такива, че имаше много поети задължения с пожелателни санции, без да се обезпечават. Тоест нямаше реално обезпечаване, има едно пожелателно действие – да направи еди-какво си, но този който е купувач, не е бил обвързан. Там, където е имало задължения с обвързване, например с договор за ипотека в повечето случаи тя не е била реализирана от органите – различните министерства или Агенцията за приватизация тогава. През годините различни изменения и допълнения на закона за приватизация, някои от които влошаваха възможностите за контрол. Така например освен приетата глава 7 от Закон за приватизация през 2003г. (за необходима стратегия за приватизация на дружества, които са от стратегически интерес за държавата), мнозинството в НС е направило още една промяна, че приватизационни сделки могат да бъдат развалени само когато са предявени по съдебен път всички неустойки. Това изключително затрудни дейността на АСК, защото означава години наред да се влачи една сделка. Дори да се вижда, че нещата са тотално провалени, нямаме право да развалим сделката, защото трябва да се мине през съда, а едно дело в съда средно ни е „вървяло” между 4 и 5 години.
Едва през 2006г. беше създадена законова възможност за ипотека върху имущество на приватизирано дружество. Ако констатираме отделни неизпълнения, може да поискаме обезпечения на базата на това, което има в приватизираното дружество. Да вземем за пример случая с металургичния комбинат "Кремиковци", когато буквално водехме жестока битка с един недобросъвестен купувач - единственото, което през 2004г. можеше да направим е да наложим възбрана върху акциите му. Това не беше достатъчно, защото най-доброто решение беше възбрана върху имотите. Едва през 2006г. стигнахме до тази възможност, но СГС не ни разреши, защото се позова на формално основание, според мен неоснователно, че липсва документ за границите на имотите. Давам го като пример, че по много сделки беше необходима законна ипотека и по проблемите, които произтичат от нейното налагане. След 2006г. ипотекирахме 600 приватизирани дружества и събрахме стотици милиони, защото агенцията имаше една добра последваща дейност. Но вместо да се продължи тази дейност както трябва, през 2010г. се реши да се обединят органите за приватизация и контрол в Агенцията за приватизационен и следприватизационен контрол (АПСК). Основната идея беше, че приватизацията е завършила. Процесът на приватизация, започнал преди управлението на ОДС, според плана на Световната банка (наложени чрез различни споразумения с МВФ на български правителства) през 2010г. се констатира, че 99,9% от приватизацията е завършена и няма смисъл от съществуване на Агенция за приватизация. Затова трябвало да наблегнем да контрола, само че при обединението, контролът беше ощетен, бяха съкратени бройки в специализираната администрация на агенцията за следприватизационен контрол и тя от 40 човека, сега е 20 човека.

Все пак има и добри сделки, които са допринесли за икономическото развитие в конкретен регион...
Това което аз съм срещал в контрола например е приватизацията бившия „Неохим” в Димитровград. Приватизиралите го, начело с отговорен мениджъмънт, съумяват да извършат необдохимите промени - една програма за околната среда, за която държавата даваше средства и които ние следяхме. Разбира се, има и на други места, не може да се каже, че нещата за изцяло в ръцете на безотговорни собственици. За съжаление, тези случаи не са преобладаващи - добрите примери са по-малко от половината. И всичко това при положение, че договорите, са били изключително в интерес на купувача.

Да се върнем на примера с ЕРП-тата, доколко е възможна национализацията им и адекватно ли е такова решение?
Проблемите в България произтичат от една според мен силна идеологическа догма, която присъства и днес в масовото самосъзнание. Това е така наречения нео либерализъм. По същество се отива в една крайност за решаване на проблемите на обществото, като се абсолютизират парите, приватизацията и пазара. Стигна се до там да се говори за финансова стабилност на държавата, при положение, че мнозинството от нейните граждани не могат да си плащат жизнено необходими, бих казал права за вода, електро- и топлоенергия. От друга страна мнозинството от бизнеса реално не може да съществува в тази среда - липсва държавата като регулатор, затова й "увисват" множеството регулаторни органи, защото те нямат правомощия като такива органи на държавата. Съвсем естествено е да се стигне до днешния ден за призиви за национализация. Възможно е като философия и идея, стига да уточним какво разбираме под национализация. Национализация в буквалния смисъл означава на има нация, която да национализира едни колониални разбойници – така е правено навън. В случая имаме българската държава, която е сключила договор със стратегически инвеститори. Първият ред за действия в посока на национализация, разбирана като намеса на държавата, е контрола за нарушаване на това, което държавата е сключила и инвеститорите са поели като задължения. Както вече констатирахме, в повечето от приватизационните договори проблемът е в липсата на задължения, които да защитят държавния и обществен интерес. Това е оставено на действащото законодателство в различните отрасли и сфери на дейностти, колкото и непълно и недостатъчно да е то. На тази основа ДКЕВР (регулаторът) трябва да констатира, че лицензията, която е дал за извършване на определени дейности, се нарушава. Наред с това държавата да констатира, чрез НС и правителството, стратегията, която е приета през 2003г., че не е била "меко" казано добре обмислена, че приватизационните договори не са сключени в държавен и обществен интерес. След което съвсем учтиво да се обърне към тези стратегически инвеститори и да им каже: Ние искаме да се разберем с вас, да се направят необходимите неща, да се изискат бизнес планове, да се изиска едно действие днес и в перспектива. Ако те кажат: Ние нямаме ресурса или желанието, държавата да им предложи изкупуване в определени условия, като включи досегашните ползи, които купувачите са имали в определението на покупната цена и допълнителните печалби, реализарани в процеса на експлоатация. Разбира се, това не означава, че държавата трябва да се церемони и унижава, а с регулатора, след като се приемат необходимите закони и купувачите да бъдат поставени в условията на действащото законодателство, се действа. Това в значителен смисъл ще бъде пазарно в известен смисъл. Но във всички случаи, се изисква визия за това какво значи регулация в условия на т.нар. пазарна икономика в условията на ЕС. Директивите имат принципно значение, а регламентите – пряко действие и ние не можем да си позволим различни изисквания по отношение на директивите и регламентите - трябва да има съответствие. Миналата година най-голямата опозиционна партия БСП прие оценка за управлението на държавната собственост и за приватизацията като оценка за дейността на правителството на ГЕРБ. В тази оценка се отчиташе, на базата на проверки на Сметната палата, отчети на други държавни органи. Примерът с проблемите едно приватизирано дружество ОЦК Кърджали с важно за развитието на един цял регион, показа, че държавата няма готовност и ресурс да се намеси и да го оздрави. Необходим е цялостен законов механизъм, който да дава възможност за обратно изкупуване на дружества, които не са управлявани добре от всички инвеститори. Тази практика с нищо няма да противоречи на пазарната икономика, ако бъде законодателно уредена, както е уредена в Западна Европа. Това, което се случи с изкупуването на т.нар „отровни акции” в САЩ и други страни е показателно - има много случаи, в които държавната помощ е допустима и действително е необходима. Съществува механизъм, който може да бъде заимстван.

Каква е процедурата по национализация?
Отговаряйки на този въпрос още веднъж трябва да се разберем за понятието на национализация. Всичко това е въпрос на уточнение, защото Конституцията не урежда как да стават приватизациите и реприватизациите. Записан е механизъм за защита на държавната и частната собственост - въпреки, че частната собственост е неприкосновена, не значи че държавната е прикосновенна. Напротив - записано е, че тя се стопанисва в интерес на гражданите и обществото и е равнопоставена. След като в Конституцията въпросите на приватизацията и реприватизацията не са изрично уредени, необходимо е в специалния закон, какъвто е този за държавната собственост, да има и правна норма за приемане на стратегия за развитие на държавната собственост. Тогава изискването на Конститутцията по отношение на държавната собственост и констатациите на проверките на Сметната палата и другите контролни органи за неспазването на това, директно и императивно, ще могат да бъдат практически осъществени. Защото неслучайно избухват истории с дюни, а преди това във Варна публична държавна собственост – Черно море, беше дадена ей така – без договор, както и на много други места. Въобще има толкова имоти на държавна собственост, която е раздадена на приятели, а друга въобще не се облага с данъци. Проблемът наистина е изключително сериозен, много по-сериозен от това, което се случва с ЕРП-тата. Защото огромната държавна собственост не се управлява по този начин в интерес на гражданите и обществото. Между впрочем, на това заседание през септември беше констатирано, че за управление на общинската собственост, на всеки мандат се приема стратегия, която дава някакви резултати. А за държавната няма такава стратегия и една от препоръките тогава беше да се внесат необходимите законодателни изменения в Закона за държавната собственост, за да има такава стратегия. Още нещо, което за съжаление е огромен проблем във връзка с намесата на държавата при нарушение на държавния и обществен интерес – до 2002г. в Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия, съществуваше норма, според която всички сделки, сключени в ущърб на държавния интерес, могат да се считат за недействителни. Щом се констатира, независимо по кое време след 1990г., че договора е в ущърб, всички негови последствия са нищожни и се възстановява онова, което е било в началото. Това беше отменено от мнозинството през 2002г., явно много нео либерално. Повтарям, това либерално отношение е опорочило и договора за ЕРП-тата – един вид свободна пазарна настройка - всичко ще е наред, защото имаме цветущи стратегически купувачи, които са дошли с хуманното чувство да възродят България, а не да печелят. Това е престъпно наивно, престъпно спрямо обществения и държавен интерес.