Българско приключение до Грузия & обратно

Белослава Петрова,стажант-репортер, хор „Петър Динев”

Пътуването към Грузия се оказа голямо приключение. След 9 часа път с автобус от София до Истанбул следваха 40 минути в борба за влизане в метрото на турския мегаполис, което бе и единственият ни вариант за стигане на време на летище Ататюрк, имайки предвид километричните задръствания по това време на деня – привечер. Смятах, че ми е останал само двучасовият полет до Тбилиси – грузинската столица и след това прехвърляне в Уреки.
Но „кошмарът” започна с пристигането в Тбилиси. Оказа се, че от Тбилиси до Уреки ни чака разстояние, изискващо 5 часа път с автобус. Нощният ни преход в малките часове на деня бе като във филм на Хичкок. Маршрутката, в която нямаше достатъчно място за шестнадесетте човека, разполагаше с отопление само при шофьора. А тя бе толкова стара и раздрънкана, че отвсякъде пропускаше леденостуден въздух.
Както у нас, така и в Грузия маршрутните шофьори се смятат за състезатели от Формула 1, което усилваше притока на леден въздух в превозното ни средство. Гениалният шофьор се оказа и яростен пушач, който държеше прозореца отворен почти през целия път. И въпреки това, бе достатъчно галантен да ни купи топли хачапури ( тестено изделие със сирене ) и чай от първото крайпътно заведение, което видяхме – след около 4 часа път. След затоплянето с хачапурите пътят ни се видя по- приятен и тъй като бе вече светло, имахме възможност да се порадваме на изключителната грузинска природа.
Най- накрая пристигаме в хотела - точно на брега на Черно море. Измръзнали, изтощени от близо 24 часа път и ужасно гладни веднага се сблъскваме с грузинската „организация”. Съобщават ни, че след 3 часа имаме концерт, който всъщност не фигурира изобщо в уговорената с нас програма. Настаняваме се, обядваме и тръгваме по задачи.

Бел. на авторката
Когато разбрах, че ми предстои турне в Грузия – една далечна и не толкова привлекателна дестинация, бях особено развълнувана. Самият повод за турнето бе International Art Festival Competition Tetri Tolia в град Поти. Вълнението обаче бе по – скоро заради пътуването към място, на което преди не съм и помисляла, че ще отида. Но още от самото начало бях сигурна, че това ще е едно неповторимо изживяване.

Мястото, на което щях да прекарам няколко дни – Поти, е курортен пристанищен град на брега на Черно море. Самият хотел, в който бяхме настанени, бе на вълшебно място – Уреки – курорт на 10 километра от Поти, известен с черните си пясъчни плажове.
Уреки е изключително място, черен пясъчен плаж, красиви постройки, но всичко е запуснато, изоставено. Красотата на вилите, отдавани през лятото под наем, е скрита от времето на бедност и разруха. Бездомните кучета са много, но пък трогателно мили и игриви. Казват, че характерът на бездомните животни е огледален с този на хората, сред които живеят. Грузинците са много приятелски настроени, особено към чужденците, избягват конфронтации, а фактът, че сме българи само ги накара да се сприятелят с нас повече, защото „ни дели едно море”.
Грузинската точност, конякът & чачата
В следващите няколко дни станахме свидетели и на грузинската „точност” – всичко се случва с минимум 2 часа закъснение, но това не пречи на доброто настроение. Научихме се и ние да не се напрягаме в подобни моменти.
Поне организацията на храненето бе на ниво – с точно фиксиран час. Това което ни озадачи най – много бе „яростта” на останалите групи на обяд и вечеря (на закуска явно нямаха сила). Храната на шведската маса беше предостатъчна и в момента, в който нещо свърши, се доставяше отново. Въпреки това хората ( особено от Азербайджан ) изпитваха вопиюща нужда да се блъскат и борят за прибори, хляб и т.н. Понятието „опашка” не съществуваше. Много скоро и ние възприехме този модел на държание, защото седейки мирно и изчаквайки хората пред нас, осъзнахме, че няма скоро да се нахраним. „Борбата” за храна беше изумителна гледка, особено за традиционната оризова супа. Признавам не ми хареса, бяла супа само с ориз и подправки. Но пък останалата част от менюто за седмицата, бе съобразена с всички. Имаше достатъчен избор и за вегетарианците и за „месоядните”, но почти нямаше десерти. Преди 2 години бях за месец в Русия и забелязах, че и там десертът не е от особено значение. След ядене обикновено се взима чаша горещ черен чай и плод. Това по никакъв начин не ни е пречело, защото грузинският шоколад (особено белият с бадеми) изобилстваше в магазините.
Почти всички участници във фестивала са музиканти и танцьори. По тази причина винаги се чуваше музика, пееше се постоянно и навсякъде, и никой нямаше нищо против - дори обратното.
Грузинците са известни с коняка си, а ние се убедихме и защо. Дори по – ниските класове коняк бяха невероятни, да не говорим за петзвездните. Друг характерен алкохол е чачата – нещо между ракия и водка ( чист спирт ), като там е неуважително да се отказва питие. Ритуалът на масата има една основна фигура – тамадата. Това е човекът, които вдига тостовете и „когато Тамадата говори, дори Бог мълчи и слуша” казват в Грузия. Тостовете от своя страна са през най – много 5 минути и всичко се пие на екс. Имайки предвид високата спиртност на чачата, е доста трудно да се седи дълго време на една маса с грузинци. За смекчаване на ситуацията на масата се слагат хинкалии – грузински вариант на пелмени с мляно месо и лют сос.
Яденето им обаче е трудно, защото и там има определена ритуалност. Първо се хваща за дръжката от спластено тесто, която не се яде никога, тъй като е признак на бедност, след това се отхапва малко от тестото така, че да може да се изсмуче лютият сос вътре и чак след това се преминава към същинското ядене. Всичко това протича с много капене по масата и стичащ се сос по бради, ръце и пр.
Нещо, с което ние ( българската група ) се отличавахме от другите, бе сплотеността ни. В ресторанта съединявахме масите си, за да се храним заедно; разходките ни винаги бяха взаимни; всяка вечер се събирахме в нечия стая, радвайки се на грузинското вино или коняк. Това поведение забелязахме само у домакините грузинци. По тази причина скоро започнахме да прекарваме вечерите си заедно (пречейки на целия хотел). Грузинците са изключително музикален народ. Надпяване, танци с ножове и много чача – характерна грузинска сбирка. Но пък песните им са така мелодични и чувствени. Както у нас, така и в Грузия всеки регион се характеризира с определено звучене на народната музика.
Като цяло Поти е красив град, но последиците от размириците през годините си личат доста. Културният център тепърва се развива, строят се църкви и се организират фестивали, които не носят никаква печалба на организаторите. Всичко се прави от сърце и воля за по – добро бъдеще. Това е една красива реалност на хора, преживели много и преминали отвъд материалното. Всички говорят руски, дори най – малките, но думата „товарищ” е забранена.
Вярата има водеща роля в живота на хората. Църквите са пълни с истински отдадени хора. Ниският стандарт на живот и социализмът, който по мое мнение не си е отишъл, не влияе на отношението към Бога, а Божията майка е на особена почит тук. Все пак Грузия е една от първите държави приели християнството.
Последният ден от престоя в Поти бе празникът на града – 9-ти ноември. Станахме свидетели на шествие и разиграване на сцени от грузинската история; открит концерт на участници във фестивала. Но най – голямо удоволствие ни донесе концертът на „Сухишвили” – националният балет на Грузия. Те сякаш летяха по сцената на централния площад под звуците на традиционна грузинска музика. Изживяването е неописуемо. И след всички тези емоции дойде време да си тръгваме.
На 10-ти ноември потегляме, предстоят ни нови 6 часа път в сурови условия. Нямахме избор, защото сами видяхме, че 80% от превозните средства са стари и запуснати.
Трудно е да видиш хубав автомобил в Грузия, повечето хора карат все още Лади, които у нас могат да се срещнат само на паркинги, при това в покъртителен вид. Но и сега не се разминахме със закъснението. Не бързахме за самолета, но щеше да е много нечестно да пропуснем възможността си да разгледаме поне една малка част от грузинската столица. По тази причина се бяхме заели с организацията на транспорта си сами - още от предната вечер. След 40 минути пазарене и увещаване, един от ангажираните с фестивала шофьори най – накрая се съгласи да ни закара по – рано до Тбилиси. Идеята ни бе да тръгнем в 6 часа сутринта, за да удължим възможността си за разходки из столицата. Както се очакваше, шофьорът дойде 2 часа след уговореният час. Въпреки това хотелиерът и персоналът бяха така добри да ни приготвят специални закуски за из път – огромно количество хачапури и сандвичи + кафе и чай.
Полетът ни към Истанбул бе през нощта и така имахме цял ден в Тбилиси. Истинско удоволствие бяха монументалните църкви от зората на християнската вяра – красиви, стари и пълни. Греещи и миришещи на тамян - това са убежища за хора, преживели много и отдали се безпрекословно на православната вяра. Посетихме възможно най – много обекти, тичайки из града, но най – голямо впечатление ни направи Главният катедрален храм на Грузинската православна църква – храмът „Пресвета Троица”, който е и най – голямото религиозно здание в целия Кавказки регион.
Грузия е място, на което определено си заслужава да се отиде. Музиката, хората, атмосферата – всичко те грабва моментално и забравяш негативните ситуации, старите лади, студените маршрутки...
София-Поти-София