Влахи - овце и мляко от древността

В кресненското село Влахи, сред каменните грамади, естествено нахвърляни по склоновете от розово-оранжеви пясъчници, старите къщи и упорито оцеляващите дъбчета, които никога няма да станат силни и самостоятелни дървета, се срещам със Сидер Седефчев и неговите животни, за да поговорим за овце, кози, сирене, за тяхното достойно минало, проблемно настояще и все още доста неясно бъдеще.
Повече от 20 години Сидер, който всъщност е художник, развъжда каракачански овчарски кучета - древна балканска порода, за която има вероятност да произхожда от кучетата на траките. Логично интересът му се прехвърля и върху животните, заедно с които и заради които са били селектирани едрите и рунтави овчарки. Каракачанските овце са дребнички, с тънки, но здрави крака, с които успяват да минават по всякакви кози, пардон, овчи пътечки из планинските склонове. Руното им е уникално – с разнородна космена покривка и необичаен строеж на косъма, който предпазва собствениците си от ледени повеи, горещи моменти и обилни порои. Вълната е сравнително груба и е изключително подходяща за традиционния български плъстен, а не тъкан текстил - широко използван някога за кечета и дори за дрехи.
Леко гротескният вид на каракачанските овце с буйното руно, клечавите и голи крака и витите рога на кочовете не бива да заблуждава – това е здрава планинска порода, оцелели предполагаеми потомци на животни отпреди новата ера и вероятно дори от времената на праисторията. Допреди малко повече от 60 години многохилядни стада са пасли през летата из високите ливади на Стара планина, Родопите, Пирин и дори Витоша, а през есента заедно със своите пастири, каракачаните, са се отправяли към Беломорска Тракия, където спокойно са изкарвали зимата без нужда от допълнително подхранване. С идването на социалистическата власт този номадски начин на живот е насилствено прекратен, каракачаните са принудени да се заселят в градовете и селата, а овцете им са отнети, за да се включат в общите стада на ТКЗС. Липсата на добра воля за запазването на породата постепенно е довела да почти пълното й асимилиране сред високопродуктивните стада от равнините.
В началото на XXI век всичко изглежда така, сякаш е загубено завинаги, но Сидер Седефчев и основаното от него и съмишлениците му Българско дружество за защита на биоразнообразието – "Семпервива" (в свободен превод от латински – живот завинаги) успяват да открият малък брой породисти, нехибридизирани животни, разпръснати из цялата страна. Сега стадото е от над 500 глави. И живеят почти като своите деди. От есента до лятото се хранят по сухите гористи възвишения около Влахи. Тук поляни няма, или ако има, те са с главозамайващ наклон. Пашата е разпръсната и често овчарят успява да наблюдава само малка част от овцете. Тогава на помощ идват кучетата. Отгледани заедно с добитъка, те гарантират в голяма степен безопасността му. Около селото вълците не са необичайни и понякога взимат своя дан.
За млякото и дългокосместите кози, както и цялата статия на Людмил Хайдутов за сп. Меню четете тук.