Данък за банките? След дъжд качулка

Бисер Манолов
Преди седмица имах привилегията да присъствам на поредната брилянтна презентация на проф. Балцерович за случващото се в света на глобалните финанси. За всички, които са позабравили това име, ще припомня, че в началото на 90-те години на миналия век Балцерович бе човекът, извел успешно Полша от едно разрушено комунистическо стопанство по пътя на икономически просперитет. Жалоните, които той постави, позволиха страната да достигне финансова стабилност, на която в момента завиждат много от спадащите към групата на най-развитите индустриални държави. Не бих желал да акцентирам върху подробностите на неговата професионална оценка за кризата, защото за масовия читател това би било безинтересно. По-скоро е интересно да се отбележат опасенията му за силното политизиране на решенията, които различните правителства предприемат за справяне с кризата. В повечето случаи става въпрос да бъдат направени жизненоважни стъпки за реформиране на финансовите и икономически системи с цел тяхното оцеляване. Които, разбира се, имат висока социална цена. Точно тази висока социална цена впоследствие води до смазващ спад на общественото доверие за управляващата политическа партия, която, без да бъде пресилено, минава в дълга опозиционна почивка. Доста често в тези решения се прокрадва политически популизъм в най-съвършен вид, което винаги води до краткосрочни победи и дългосрочни щети за икономиката.
Няма по-красноречив пример от наказателната акция, която всички регулаторни органи и правителства са предприели в момента, за да накажат банките за безпрецедентната финансова криза. Аз считам, че надзорните органи в този случай трябва да измислят и пакет от мерки, с които да се самосанкционират, защото става въпрос за двете страни на монетата. Банките са отговорни за кризата точно толкова, колкото би трябвало да бъдат отговорни и надзорните органи. Спомням си за материал, публикуван в авторитетното икономическо списание „The Economist“. В него бе направена класация на американските финансови институции, които имат системно значение за американската икономика. Те бяха класирани в групата на „твърде големи, че да се провалят“. Никога не съм разбирал принципа „too big to fail“, защото той сам по себе си деформира нормалната конкурентност на всяка една икономика, която претендира да бъде работеща на чисто пазарни принципи. Убеден съм, че няма да ви учуди фактът, че в челото на тази класация фигурираше AIG. Логиката на финансовата дисциплина е елементарна – всяка компания трябва да бъде наказана за поемането на прекомерен пазарен риск, това е!
Банките осъзнават необходимостта от пренаписване на регулаторните рамки. Те, разбира се, са готови и да платят цената, макар и с отвращение. Но политизирането на темата ще доведе до ефекта на бумеранга за крайния потребител.
Една от идеите на правителството на Обама за налагане на нов банков данък, която бе поета с охота от страна на Европа, е нож с две остриета. От една страна, това, че ще бъдат обложени всички привлечени средства на банките с изключение на гарантираните депозити и увеличаването на капитала, неминуемо ще направи кредитните институции изключително внимателни. От друга страна обаче, оскъпяването на ресурса в крайна сметка със сигурност ще бъде прехвърлено върху крайните клиенти.
Моето лично мнение винаги е било против увеличаването на каквито и да е било данъци.
Много по-съществена трябва да бъде ролята на надзорните органи в посока защитни механизми срещу създаването на „цени-балони на активите“. Точно балонното надуване на цените на недвижимите имоти в САЩ е в генезиса на най-тежката финансова криза след Втората световна война. С разбирането, че понятията „антициклично“ и „проциклично“ вече започват да се изтъркват в публичното пространство, все повече надделява следното мнение: Изискванията за нивото на размера на капитала на банковите институции от страна на надзорните органи трябва да има антицикличен характер.
Всички си спомняме за изключително занижените стандарти на американската банкова система в началото на кризата. Според тях благоприятната икономическа среда на растеж не налагаше необходимостта за натрупването на големи капиталови буфери. Точно липсата на такива стана причина за краха на системата, който впоследствие бе платен от американските данъкоплатци.
В момента става точно обратното. Въпреки все още плахото възстановяване на капиталовите пазари регулаторните органи затягат капиталовите изисквания. Но, както е казал мъдрият български народ – „След дъжд качулка!“.