Европейската схема "Понци"

Марио Блехер, в. Financial Times

Един от принципите, въз основа на които бе въведено еврото, бе, че не са възможни "спасителни планове". Когато кризата със суверенните дългове удари еврозоната, този принцип бе изоставен. Тъй като Гърция, Ирландия и Португалия не бяха в състояние да обслужват своите дългове, които са на непоносими равнища, бе създаден механизъм за подсигуряване на финансите, необходими за тази цел. Тези пари бяха обещани, както се твърди, в замяна на изпълнението на мерки, които ще направят сегашното по-голямо дългово бреме на тези страни поносимо в бъдеще. Методът, възприет за решаване на проблемите с дълговете на държавите от периферията на Европа обаче, както изглежда, е в това да бъде увеличен размерът на техните задължения.
Примерът Португалия
Нагледен пример е кредитът за Португалия, който възлиза на 78 милиарда евро. Тази сума се равнява на 47% от брутния вътрешен продукт (БВП) на страната през 2010 година, като евентуално ще увеличи нейния държавен дълг до около 120% от БВП. Би могло да се твърди, че този механизъм помага на съответните страни, тъй като кредитите от официални институции, макар и обременителни, са отпускани при по-добри от условията, отколкото предлагат частните кредитори. Дълговете на държавите обаче ще нараснат (очаква се, като дял от БВП, дълговете на Гърция, Ирландия, Португалия и Испания да бъдат по-високи в края на 2012 г. в сравнение с началото на кризата). Делът на задълженията към официални институции също ще се повиши (плюс купуването на държавни облигации от Европейската централна банка, която, твърди се, притежава 17% от облигациите, емитирани от тези страни, при далеч по-голям дял държан като допълнителна гаранция).
Дали това продължаващо трупане на дългове не е признак, че предстои някои държави да изпаднат в неплатежоспособност?
Вероятно да, но не е задължително. Изпадане на дадена страна в неплатежоспособност сега може да доведе до големи пазарни сътресения като се има предвид голямата уязвимост на европейските банки от дълга на периферните държави от еврозоната. Така че европейските правителства намират за по-подходящо да отлагат деня на плащането на сметката и да продължават да наливат пари в периферните страни, за да не се изправят сами пред финансов срив. И доколкото има на разположение европейски и международни средства (от щедрото финансиране от Международния валутен фонд), то играта може да продължи.
Тя се основава на заблудата, че това е просто временен проблем с ликвидността и че финансирането от официални източници помага на въвлечените държави да направят реформите, които ще им позволят да се върнат на пазара при нормални условия. С други думи, историята показва, че кредитираните страни могат и ще надживеят своя дълг.  За да бъде "доказано", че този сценарий е изпълним, бяха измислени няколко упражнения по удържане на дългов натиск. Истината обаче е, че ситуацията може да продължи по-дълго, само ако има на разположение допълнителни количества пари, за да продължи преструвката. Ето по това картината прилича на пирамида или на Понци схема.
Някои от първоначалните притежатели на облигации получават дължимите пари с кредитите от официални институции, които финансират също оставащите първични дефицити. Когато се окаже, че страните не могат да изпълнят наложените им строги бюджетни икономии и структурни условия, а следователно няма как да се върнат на нормалния пазар, тези кредити в крайна сметка ще бъдат удължени и увеличени от държавите членки на еврозоната и от международни организации. Това е Гърция, а не Чад: може ли някой да си представи, че МВФ ще спре да изплаща кредитите, ако съответните критерии за не бъдат покрити? Освен това тази "Понци схема в държавния сектор" е по-гъвкава, отколкото в частния. При втората пирамидата се срутва, когато нейният създател не може да намери достатъчно нови инвеститори, желаещи да дават пари, така че да бъде платено на старите вложители. Понци схема като измислената от официални институции обаче, може, на теория, да продължи вечно. Доколкото са финансирани с държавни пари, дълговете на периферните страни могат да продължат да нарастват без хипотетична граница.
Дали обаче наистина е така? Ограничението не е финансово, а политическо. Започваме да наблюдаваме обществена съпротива срещу финансирането на тази Понци схема в сегашната й форма, но при все това е възможно тя да измине още дълъг път. Очевидно е, че, освен ако политиците не причинят по-скоро неизбежното изпадане в неплатежоспособност, то ще бъде позволено, едва когато
огромната част от лошите дългове на периферните държави от еврозоната бъдат прехвърлени от частния в държавния сектор. Както при една пирамидална схема, последният притежател на "актива" ще понесе загубата на 100%. В този случай ще платят цялата сметка данъкоплатците, а не първоначалните купувачи на облигациите, които са взели погрешните инвестиционни решения.
Това добро ли или е лошо? Всичко зависи от това как се измерва стойността на спечеленото време. Дали една банкова криза сега ще е по-вредна за европейската икономика от едно отписване на задълженията в бъдеще? Или, като алтернатива, дали признаването на реалността и приемането на преструктуриране на дълговете сега е за предпочитане пред увеличаването на бремето на бъдещите данъкоплатци? В крайна сметка това е политическо решение, но ще е ободряващо, ако нещата бъдат наречени с истинските им имена. Евфемизмите може и да са полезни в краткосрочен план, но човек разпознава накрая една Понци схема, когато тя продължи прекалено дълго време.
Визитка
Марио Блехер е бивш управител на централната банка на Аржентина и бивш директор на Центъра за изследвания на централните банки към Bank of England - бел. ред.
 Схемата на Понци е подобна на схемата пирамида. Общото на двете схеми е, че мамят инвеститорите като обещават висока възвръщаемост на вложените средства с малък риск. Кръстена на Карло (Чарлз) Понци, чиновник в Бостън, който прилага подобна система, за да измами инвеститорите. Понци e италиянски емигрант и пристига в САЩ през 1903 г. с $2.50 джоба си.