Европейската мечта: Реквием

Джихадистки атаки, миграционен наплив, гръцки дълг, надигащ се национализъм: из Европейския съюз клокочат тревожност и разделение по начин, невиждан от 40-те години на миналия век.

Притисната от това Европа е парализирана. И едва се отбелязва най-опасният за европейската мечта елемент: Разширява се разривът между Франция и Германия за това, как да преследват благоденствие и сигурност, най-дълбоките им национални интереси.

Ако Франция и Германия не могат да работят съвместно, мечтата за обединена Европа ще бъде подрита. През 50-те години на миналия век тази предпоставка доведе канцлера Конрад Аденауер и президента Шарл де Гол до историческото разбирателство: френско-германското сътрудничество ще бъде здравата основа, върху която да се гради западноевропейското възраждане. Франция ще води политическата реконструкция на Европа, докато Германия подхранва нейната икономика.

Изглеждаше логично. Върху все още димящите руини от Втората световна война двете държави имаха съпоставима сила, и в продължение на 30 г. те работиха съгласувано за Общия пазар, европейската визова политика и плановете за обща валута. Но през 90-те години на миналия век обединението на Германия наруши баланса. Френското влияние отслабна, докато германската икономика се превърна в непреодолима сила. Французите се бореха с глобализацията, отказвайки да разменят своите социални ползи за конкурентна ефективност. Така Германия стана основният глас в рамките на европейския пазар.

Единната валута дойде с германски банки начело. Но от 2005 г., избирателите във Франция се озлобиха срещу отстъпването на повече суверенитет: При плебисцит в крак с тенденциите, скоро последван от такъв и в Холандия, те спряха движението в посока общоевропейска конституция. Тогава дойде финансовата катастрофа 2008 г., открито полагайки икономическите различия и политическо възмущение между Северна Европа, водена от Германия, и по-малко усърдния Юг.

Още по-опасна политически, но по-малко дискутирана, катастрофата извади наяве растящата разлика между френски и немски отношението едни към други – техните трудови сили, социални политики и дипломация. Миналата година тероризмът и бежанската криза в Близкия изток постави фокус върху това.

Сега, когато се срещат, президентът Франсоа Оланд и канцлерът Ангела Меркел, говорят за солидарност, но с различни понятия. Оланд декларира състоянието на Франция „във война с Ислямска държава“, докато германските лидери говорят за „сблъсък с тероризма“. Французите предприемат военни операции в Мали, Ирак и Сирия, докато германците предпочитат международни хуманитарни операции. Германците се страхуват, че французите се превръщат във войнолюбци, докато много французи виждат успокояване, а не разкаяние в произнасяната от германците днес фраза“Никога отново война, никога отново Аушвиц“.

В икономиката Германия е двигателят на либерализма на свободния пазар, силна е в оздравяването и надменна към разточителността на бюджета, която германците асоциират с „европейска благоденстваща държава“, една типична френска идея.

Самата дефиниция на европейската мощ зависи от целта за прилагане. За французите, когато те се намесват в Африка и Близкия изток, е военна и политическа. За германците властта е колкото икономическа, толкова и политическа, като нейният фокус е на изток - към Русия и нейните съседи.

Гледайки напред, най-опасният сблъсък може да бъде свързан с потопа от мюсюлмански бежанци и други мигранти. Миналата година Германия, действайки солово, покани повече от един милион, докато Франция прие - неохотно - няколко хиляди. Франция иска да затвори границите на континента, докато Германия иска Турция да помогне за пристигането на повече бежанци - сблъсък не толкова на съвест, колкото на конкуриращи се икономически императиви. Германия иска повече работници, тъй като нейното население застарява с ръст, втори след този на Япония. Франция, за контраст, живее при огромна безработица и раждаемост сред най-високите в Европа.

Франция, също така преценява, че най-голямото социално предизвикателство пред нея е интегрирането на милиони френски граждани мюсюлмани в нейното светско общество – криза на идентичността и за двете. Такъв вид напрежение е нещо, от което германците не са притеснени чак толкова. Както миналата година написа в сп. „Венити феър“ Йошка Фишер, бивш външен министър, „Ангела Меркел управлява Германия, където слънцето грее всеки ден, което е мечтата на всеки демократично избран политик“.

До преди няколко седмици беше така. Ужасяващият културен сблъсък в Кьолн в навечерието на Нова година между тълпа мъже арабски имигранти и групи от млади немски жени, които те нападаха, беше момент на пробуждане за много германци - намек, че те не могат да останат завинаги остров на самоувереността в морето от все по-несигурни съседи. Но Меркел все още се придържа към отворени врати на Германия за имигрантите, въпреки че тази позиция сега я изолира както от съставните части на Германия, така и от останалата част от Европа. Това също така удължава неспособността на Европа да намери единен подход към проблема, последно и миналата седмица в Брюксел по време на неуспешната среща на високо равнище по този въпрос.

Миналата есен писменият съвет на Меркел към германците беше “Wir schaffen das”(“Можем да го направим”). Но сега тя пропуска възможността да се вслушва по-внимателно в наскоро травматизираните нейните съграждани и в изнервената останала част от Европа и покани Франция, за да намали пропастта между тях. Със сигурност, ако се опитат, тези двама партньори биха могли да намерят някакъв среден път между игнориране на заплаха и отказа да се помогне на невинни жертви.

Но това не е благоприятен момент за такова сътрудничество. Въпреки че радикалният ислям, масовите миграции, руският реваншизъм и военните интервенции са предизвикателства, с които нито една европейска държава не може да се справи сама, всички политически настроения на Стария континент са в грешната посока. Изплашените европейци се оттеглят в техните суверенни малки държави, задвижвани от популярната десница и ксенофобията. В Унгария и Полша тези сили са взели властта. До 2017 г. те могат да направят това във Франция, и британците могат да се откажат от Европа като цяло. Това няма да остави никоя нация в състояние да поеме юздите от Франция или Германия при повеждане на несъвършения съюз в Европа.

И какво следва? Можем ли с основание да вярваме, че Европа ще излезе от това състояние? Ще има ли френско-германското обрат в опозорената памет на клането във Вердюн преди 100 години? Не мисля.

Това е въпрос на лидерство. През 90-те години на миналия век Франсоа Митеран и Хелмут Кол, като Аденауер и Де Гол преди тях, можеха да работят заедно, отчасти защото са преживели крайната алтернатива - ужасите на войната. Но тези гиганти отдавна са напуснали сцената. Днес не съществува нито водеща програмата, нито истинска солидарност, и историческата памет е твърде малко израсла. Меркел и Оланд повече от всякога са се съсредоточили върху собствените си национални главоблъсканици: за Франция, как да контролира тероризма; за Германия, как да третира бежанците.

Това, което държавните глави в Европа не направиха, а просто трябва да започнат да го правят, е да подготвят своите жители за едно голямо изискване за напредък към съюз - огромен скок на вярата и оптимизма, дори докато сте в плен на страха. Вместо това, те предадат най-съкровените мечти на своите народи, като се заяждат един с друг. И дори моето поколение, които бяха на 15-20 години, когато падна Берлинската стена, не успява да се изправи срещу тях и да изисква те да спасят обещаната ни мечта - една Европа, най-накрая в постоянен мир и работеща в унисон след всички разделения и ужаси на XX век.

Коментарът на Оливие Гез е публикуван във в. „Ню Йорк таймс“ и преведен от БГНЕС. Авторът е френски есеист и сценарист на филма „Народът срещу Фриц Бауер“.