Един французин в София - част втора

През 1912 година илюстрованото списание "Светлина" публикува няколко интересни писма на французина Шардон, в които той описва по един живописен и проницателен начин впечатленията си от българската столица. В няколко поредни публикации ще споделим с нашите посетители тези негови писма. Списанието е дигитализирано от Народната библиотека.

22 април 1912 г.
„Нощта прекарах доста безпокойно. Ожулената ми кожа ме безпокоеше, но след като си намазах цялото тяло с един успокоителен крем, довърших съня си доста приятно. Сега вече съм кален и ако се яви нужда, мога да стана огняр на най-големия океански параход.
Почнах разходката си от рано, за да използувам деня добре, вярвай ми, че градът е много приветлив. Весели и добре поддържани градини красят неговите центрове, а юго-източната му част се свършва с един пространен парк, нещо като твоя Булонски лес в миниятюр. Многобройни посетители от всички слоеве пълнят алеите му, отиващи и връщащи се по булеварда Цар-Освободител, като гъст мравуняк. Симпатични дами, стегнати по най-последната мода, дават една весела краска на това разнообразно общество. И тукашните дами не се различават от нашите. Ония, които умеят да се обличат с вкус, и които природата е облагодетелствувала горе-долу с известна красота, изглеждат тъй съсредоточени в тоалета си, че едва ли им остава време да се огледват в еманципационната борба на по-грозничките си сестри. С една дума, съзнавайки своето превъзходство, членките на хубавата половина както навсякъде, тъй и тук си приличат в това, че със завист гледат на поетичното си призвание. Те си приличат и по друго нещо: имената на всички дами, с които се запознах, окончават на off.
София не е оная същата, която видяхме преди 17 години. Много аристократи изникнали, както бързо са се издигнали новите постройки, изпод развалините на стария град. Много от богатите семейства западнали, а други нови се стремят да изплуват отгоре. Всичко поскъпнало твърде несъръзмерно. Места, които преди 17 г. стрували 25 ст. метра, днес конкурират по цената си с ония в центра на Париж.
Днес е великият четвъртък. Приятелят ми каза, че всички кафенета и публични локали са затворени и ме покани да отидем на църква. Като добър католик, аз посрещнах предложението му с пълна готовност. Храмът, при входа на който си купихме восчени свещи, беше буквално препълнен с богомолци от всички възрасти и социални положения. Всички дръжаха в ръцете си запалена свещ. Свещеникът четеше Евангелието с един внушителен и мелодичен глас, който бързо прикова вниманието ми и ме принесе мислено към Бога. Аз почувствах в душата си тръпки от висше блаженство и дълбоко съсредоточение към божието могъщество, към вечността. Местата в храма бяха тъй гъсто заети, че едва можахме да се сместим в един ъгъл, дето по-свободно можах да движа дясната си ръка и да се прекръствам, когато видях че другите правят това. Свещеникът четеше едно от евангелията за великите страдания на Христа. Неговия тъжен и задавен глас предизвикваше въздъшки и сълзи у околните стари богомолци. В противоположност на това, няколко групи младежи, с гимназиялни шапки в ръка, досадно нарушаваха тишината и с непристойни закачки и подигравки избухваха със саркастични смехове, всред смиреното мълчание на другите християни. Това тяхно непристойно държане ме принесе минутно пред съда на Пилата, дето юдеите са се кикотели пред страданията на великия мъченик и са му удряли плесници по лицето. Помислих си, че за тях тук не е храм за богомолци, гарантиран от законите за свободата на съвестта, а някакъв митинг от третостепенна важност. Виждаше се че възпитаниците на тия младежи (не казвам, че между тях нямаше по-мирни) не са се потрудили да вложат в душата им оная искра от християнска любов, която блещи в сърдцата на всички културни хора. Това им се налагаше поне от уважение към националната им църква. В католическите и евангелски църкви подобни волности биват нетърпими, но, види се, че у българите свободата е много по-широка.
След прочитането на всяко евангелие всички богомолци изгасваха свещите си и от задушителния дим атмосферата ставаше невъзможно по-нетърпима. Много бледни лица се почувстваха зле и припадъци между жените не бяха редки. Ако да знаеше това дружеството за борба против туберкулозата, навярно би се застъпило да не се изгасват свещите дванадесет пъти през тая вечер, но да горят непрекъснато.
Но, най-важното което ми се случи там, е това, че нямаше абсолютна възможност да излезем от църквата. Колкото хора потегляха да си излязат през единствените врата, насреща им още толкова правеха отчаяни усилия да влязат. Нито едната страна отстъпваше, нито другата. Ний с приятеля бяхме претиснати в средата на двете противоположни течения, и благодаря на Бога че не бях лимон, защото в тоя четвърт час, който прекарах между това море от хора, от мене щяха да останат само две изцедени кори...
От много бързане към култивиране, на тукашното население не е останало време да се увери, че ония които излизат, ако държат само дясната половина на входа, в такъв случай идящите от противната страна ще могат, без особно мускулно напрягане, да си пробият път. По игнориране на тая неособно сложна тактика, свещеникът който раздава причастието пред дверите, бива тъй стегнато блокиран от всички страни, щото дамите които трябва да излязат, не стъпват на крака и когато успеят да се освободят от менгемето, туалета им бива в печален безпорядък.
Обаче, аз не се отчайвам. Тукашните народи правят голям успех във всяко отношение, та, и тия дребни работи ще научат. Не ли ти обещах да ти пиша всичко, без да скривам и най-малкото нещо, което би ми направило впечатление.
Тоя, който е избирал мястото за българска столица, е бил щастлив в избора си. Това ти го изповядам сърдечно. Ти ще имаш търпение докато успея да те запозная, чрез писмата си, с всичко, което буди любопитството на един чужденец, и на жена му, която издалеко очаква с нетърпение неговите новини. Бих желал да нарисувам в едно писмо, всичко що видях, но това не е по силите ми.
Всред обширното софийско поле, 570 метра високо над морското равнище, при самите поли на Витоша е разположена най-младата европейска столица, заобиколена почти от вси страни от разкошни планини. Връховете на Витоша покрити със снежни преспи, дълго време през лятото се белеят и примамват туристите. От многобройните витошки езера изтича буйна студена вода, която пои и прохлажда софиянци. По тия планински склонове се простират нови разсадници от борове, явор, див кестан, трепетлика, акации, айлянт, грижливо разпределени на хубави фигури, между които са начертани безбройни зелени алеи, обрасли с мека зелена трева. Това са новите лесове на Княз Борисовата градина, на Лозеница, които след пладне се пълнят от рояк посетители. Млади поети и художници с дължки коси, меки шапки и развявани вратовръзки, шумно се разсмесват измежду разновидните посетители, задирвайки младите девойки, разпръснати на дружини из всички алеи. Славеи, чучулиги, връбци и косове пищат по всички посоки и будят заспалата до сега природа. Ученички и студентки (о, колко много студентки! ний сме останали назад в това отношение) изучват природата, подпомагани от по-опитните си другари. На горния край на разсадника, на една великолепна височина, всред буйни напети борчета, е разположена малката Обсерватория, на обстановката на която би позавидял нашия Фламарион. Тук е ключът на всичките алеи, по които пъплят множество посетители, и от височината се любуват на живописната панорама, що се открива пред очите на зрителя. От тук се виждат всички римски пътища, сега подновени в стегнати шосета, водейки за Цариград, за Белград — Виена, за Петрохан — Лом — Видин, за Плевен — Русе, Перник — Кюстендил — Македония, София — Дупница — Рила, по продължението на които до скоро стърчаха развалините от историческите кервансараи на турската империя.
Хее! Какви исторически възпоминания възкръстват в главата на човека, като си представи мислено колко пари е трошила римската и византийска аристокрация в тоя град, дето е прекарвала на прохлада на летния сезон. Ами минералните бани? Римляните са лудеяли за минерални бани. Те толкова са били привързани към баните, че съдиите им са издавали в тях съдебни решения, на бърза ръка. А римлянките цял ден са припкали боси по боянската река и ловили риба с малки копринени мрежи. Сегашните условия са съвършенно изменени: боси аристократки не се срещат вече по улиците...
Днес ходих на седмичния софийски пазар. Това е един пазар под открито небе, какъвто ти не си виждала. Селяни и селянки...
Електричеството се прекрати... лампите изгаснаха... извинявай за дето прекъсвам без време. Утре ще продължа. Лека нощ, драга Чонче. Твой Шардон”

Източник: http://stara-sofia.blogspot.com/2012/10/blog-post_772.html