Един французин в София - част трета

През 1912 година илюстрованото списание "Светлина" публикува няколко интересни писма на французина Шардон, в които той описва по един живописен и проницателен начин впечатленията си от българската столица. В няколко поредни публикации ще споделим с нашите посетители тези негови писма (част първа, част втора). Списанието е дигитализирано от Народната библиотека.

„В предишното си писмо ти казах, че ходих да разгледам софийския пазар. Това, което придава особена оригиналност на тоя пазар, то е носията на шопите и шопкините. Времето беше твърде топло, и по тая причина, шопите имаха на гърба си само по един кожух. През зимата те надяват един връз друг — два и даже три кожуха, от които най-късия бива най-отгоре. Шопът носи кожена шапка, добре прилепнала и никакви ветрове не могат да я свалят. Тесните му панталони, от бял вълнен плат, се завършват с бели навои и опинци, обвити с черни върви. По-възрастните шопи ходят през всичките времена на годината с едно кожухче, а изпод разкопчаната им риза се подават гърди с марокинова кожа, изпечени като пергамент, вредни да противостоят на всяка снежна виелица. В тоя национален костюм и с дълги криваци, шопите са се явявали няколко пъти под стените на Цариград и са всявали страх у византийските царе.

Носията на шопкините е твърде практична. Сукманчето е един комбинезон от корсаж без ръкави и фуста, грижливо гарнирано с бели апликации от бял гайтан, на което полите са 30 сантиметра по-къси от долните тантелени краища на ризата.

На пазаря, конто става всеки петъчен ден на два площади, софиянци си доставят на по-износна цена от халите, всички зеленчуци, яйца, масло, сирене, домашни птици, плодове и пр. При входовете на тия пазари се нареждат обикновено цяла колекция от сакати просяци, които с тъжната мелодия на своите еднострунни гусли, придават на събранието един по-интересен характер.

Тук владее една патриархална интимност. Всеки може да се блъсне от тебе, да те бутне с ръка да му сториш път; да ти поиска пет лева дребни пари; да се осекне срещу тебе; да ти подаде една бучка сирене или да те настъпи, без да има нужда от предварително разпознаване. Целия пазар прилича на голям карнавал, в който вземат участие всички въображаеми костюми, представители от всички градски и селски съсловия: господари, слуги, еснафи, професори, медици, попове, ходжи, дами, слугини с класически панери на ръце, арменци с шалове и кафейни мелници, каруцари и велоципедисти, автомобили и биволски кола, покрити с шарени черги.

Като вникнах добре в цените на продаваните предмети и като се запознах с валутата на монетните изрази: рупче, гологан, грош, пара, золата, стотинки, лева, дойдох до заключение, че всичко почти тук е по-скъпо от Париж. Защото повечето от яйцата, млякото, маслото, когато ги разгледаш у дома си, са или развалени, или подправени — благодарение на абсолютната липса от всякакъв контрол от страна на властите. Напр., една угоена парижка кокошка е равна на пет мършави и пълни с паразити софийски кокошки. Във Франция, Белгия, Швейцария млякото без вода струва 30 ст. литрата, а тук бива обикновено кръщавано и пак не е по-долу от 40 - 55 ст. С една дума, скъпотията е тук най-необяснима, когато се касае за местните произведения. За колониялните храни и дума не може да стане за ефтения: захарта, която и в Турция струва 60 ст., тук се продава по 1.20 лева. Властта има нужда от големи доходи за посрещане грамадните дългове, и едничкото спасение намерва в увеличаване акцизните, косвени, преки и монополни данъци, които правят труден и най-патриархалния живот в младата столица.!

Пазаря има своята идилична страна. Млади селянки, с високи егрети по косите, с бели омбрели, прекарани през синка и обшити по краищата с здрави, широки тантели, припкат между ергените, надпреварвайки се с духовити остроти по техен адрес.

Симпатични младоженци важно позират пред разположените за продан млади гъски, захласнати в мечти и тъги за тяхното безшумно селско гнездо.

Приятеля ми често ме подсещаше да не пропущам да видя и най-дребните неща, в които се срещат нежни сцени. Една майка, седнала на сянка под дръвчето, подая две едри близначета; друга преметнала в цедилката на гърба едно засмяно бозайниче с люта чушка в ръка; две прасенца бозаят от островласа коза, без никакъв протест от нейна страна.

— Знаеш ли — каза приятеля ми — че ти много приличаш на мъжа на оная дама, що иде насреща ни?
Още не издумал, дамата бързо се доближи до мене и мушна ме с връха на умбрелата си в гръдите.

— Ти още ли си си тук ? — извика тя, без да ме погледне в лицето, като прибави: — Кога свари да купиш тия желти обуща, които си нахлузил?

Това беше една малка пазарска трагикомична сценичка, която може да даде сюжет за нова сезонна пиеса на Опера — Комик. Изненадата не трая много. Приятеля ми пръхна от смях, когато аз трепнах от това неочаквано покушение, а заблудената дама ме изгледа втренчено; като съзна грешката си, произнесе думата "проклетника!" и сконфузено отмина в навалицата.

Ний се спогледахме двамината с приятеля ми, който прибави:
— Ето ти една българска Ксантипа. Тя те припозна за своя Сократ, който често опитва върха на умбрелата й!

***

Продажбата в пазаря вървеше с трескава бързина. В късо време повечето от многобройните купчини със зеленчуци и плодове от всички категории, цели грамади солено козе месо (пастарма), сосисони (суджук), солена риба, сланина, сух фасул, кисело зеле и много качета сирене, масло и отвара се разграбиха от покупателите и бързо се изнасяха по всички направления.

Насядали на групи на голата земя и край столовете на околните кръчми, селяни и селянки самодоволно брояха парите от извършената продажба и по лицата им се четеше щастие и радост. Техните малко нужди се задоволяваха напълно от скромната сумица, която им доставяше седмичната продажба и така по-лесно се бореха с мъчнотиите на живота. Застанал всред това море от селяни, аз се чувствах в друг свят, свят близо до природата, такъв именно, какъвто ни го описват Жан-Жак-Русо и Толстой. Живот патриархален, с непокварени нрави.

Аз виждах пред себе си хора набожни, благодарящи Бога, че ги е сподобил с насъщния: преди да разчупят вкусния ръжен хляб и да посолят големите си хапки с шарена сол, те се прекръстваха по три пъти. Това е обедът на библейските праотци, на които трапезата е бивала всякога благословена; това са щастливи семейства, дето бащата обича децата си, мъжът жената си, и чадото родителите си. Дето стогодишни старци ходят пеш като млади; дето майки, булки и моми, без борба са извоювали своите права на равноправни членове на семейството, на обществото, не забравяйки никога дългът към своя пол, към най-строгата нравственост.”
 

Източник: http://stara-sofia.blogspot.com/2012/10/blog-post_4302.html