Енергетиците имат нужда от преквалификация

Адриан Николов, ИПИ

През изминалата седмица закономерно и очаквано избухна една от напълно неизбежните бомби със закъснител, пред които ще са изправени българските правителства през следващите няколко години. Казусът има дълга предистория на отлагане и премълчаване от поредица минали управления.

Става дума, разбира се, за икономическата трансформация на въглищните райони, и в частност за съдбата на хилядите работещи в тях. Без да се спираме за оценка на взетите на европейско ниво решения за ограничаване на емисиите, начинът по който се адресира на този етап бъдещето на работниците търпи сериозни критики.

На преден план излизат описаните от миналата седмица от премиера „социални пакети“, които предполагат изплащането на 36 заплати на работещите в предприятията, на които предстои затваряне в някакво обозримо бъдеще – според неговото собствено изказване, по „140-150 хил. лева“ на човек, заради високите заплати в добивната промишленост и енергетиката.

Доколкото споразумението, до което успяха да достигнат управляващи и протестиращи тази седмица не включват нищо повече, следва да допуснем че този подход се запазва. Публикуваните териториални планове за справедлив преход пък дават груба оценка на броя хора, чиито работни места биха били пряко засегнати от затварянето на енергийните мощности – 11,4 хил. души в Стара Загора, 1,6 хил. души в Кюстендил и малко под 1000 души в Перник.

Ако допуснем, че всички тези работни места бъдат загубени, това би поставило цената само на социалните пакети на над 2 млрд. лв. Такъв сценарий, разбира се, не изглежда особено реалистичен на фона на планираните инвестиции в преход към други дейности във въглищните райони, и особено други видове енергетика.

Въпреки това, става дума за огромен разход, който не е обвързан с каквато и да било възвращаемост – той представлява единствено обезщетение, но не постига нищо за икономиката на въглищните райони, не подобрява шансовете на получателите за по-добро стопанско бъдеще, а от гледна точка на бюджета сумата далеч не е пренебрежимо малка.

Дори и да приемем, че такъв разход „за работниците“ ще бъде направен, има далеч по-добри начини, по които това да се случи. Най-очевидният подход е насочването им към преквалификация на работниците. По този начин едновременно се решават дава проблема – загубилите работата си намират алтернативен път към плодотворна заетост, а все по-задъханият пазар на труда се получава свежа работна сила.

Тъй като не можем да очакваме работниците от въглищните райони – или поне голяма част от тях – да се местят из страната в търсене на нови работни места, нека разгледаме състоянието на местният пазар на труда. От особен интерес е тук е Стара Загора, тъй като там са съсредоточени по-голямата част от застрашените работници.

Понастоящем – по данни на Агенция по заетостта към края август 2023 г. – в бюрата по труда в областта са регистрирани 851 свободни работни места. По-голямата част от тях – почти 600 – са в областния център, a едва 50 в Раднево и Гълъбово, тоест трудно може да се твърди, че настоящото търсене e движено от потребностите на енергийния сектор.

Ако погледнем към съседните райони с относително лесен инфраструктурен достъп търсенето на труд е дори по-значително – в Пловдив има още над 1000 свободни работни места, в Сливен и Ямбол – още 500. Алтернативните данни на jobs.bg сочат също към над 1000 свободни работни места в Стара Загора, но над 3,5 хил. в съседен Пловдив.

От значение е, разбира се, и отрасловият профил на търсенето на труд – трудно можем да очакваме, че досегашните работници в енергетиката ще се реализират в сферата на високите технологии, особено ако говорим за хора над 50 или 55 години.

Последното достъпно допитване сред работодатели на Агенция по заетостта обаче сочи, че в района най-голямо търсене на труд има именно в различни индустриални дейности, както и в строителството. Оценената за 2023 г. недостигаща работна ръка пък достига 11,2 хил. души в Стара Загора, 24,7 хил. души в Пловдив, 4 хил. души в Сливен, 1,8 хил. души в Ямбол.

Краткият преглед на търсенето на труд ясно сочи, че както страната като цяло, така и близките до Стара Загора райони в частност страдат от все по-задълбочаващ се недостиг на работници. По тази причина изглежда особено подходящо да се инвестира в преквалификацията и създаването на нови умения на онези работници във въглищните райони, чиито днешни работни места са особено застрашени.

Разбира се, този процес можеше – и трябваше – да е започнал преди години, тъй като плановете за елиминиране на въглеродно интензивната енергетика не са известни от вчера, но по-добре да започне днес, отколкото отново да се чака последният възможен момент.