За изчезващото предприемачество

Бисер Манолов,bissermanolov.com
Не знам дали сте се замисляли, че броят на такситата може да бъде използван като икономически индикатор, при това доста коректен. Трябва, обаче, да отбележа, че той е антицикличен. Казано с други думи, когато броят на такситата се увеличава, това е показател за икономически спад, и обратното. Разбира се, обяснението на това явление не е в наличието на някакъв феномен, а просто всеки, който загуби работата си и не може да се откопчи от прегръдката на недоимъка, яхва таксито. Ако трябва да опиша предприемаческия дух на тези хора, той се съдържа в следното изречение: „Писна ми от шефове, сега бачкам, когато си искам, и съм доволен!” По същия начин стоят нещата и с фризьорските салони. След изкаран триседмичен курс въпросният „предприемач” отваря салон с огромни очаквания. Впрочем, това може би е едно от обясненията защо българите ходят с все по-лоши прически. Получава се таксиметрово-фризьорски балон на услугите, който може да бъде сравнен с този на недвижимите имоти в периода 2005-2008 година. В този период почти не познавах адвокат, търговец, финансист, даже и лекар, който да не се беше превърнал в строителен предприемач. Добре че в нито един момент хирургията не се превърна в някаква мода, че току виж като опериращ лекар ви представят инженер Петров. Горното се отнася и за новооткритите кафетерии. За тях считам, че отдавна сме задминали Бразилия по брой на глава от населението. И за да не ме обвините в черногледство относно родните икономически перспективи, ви уверявам, че ситуацията в Европа е почти същата.

В Европа на всички политически нива се говори за икономически растеж, за постигането на който се залагат предимно монетарни стимули. Очевидно е, че ниските лихви не стимулират предприемаческия дух, или поне онзи „изчезнал“ предприемачески дух, на които се е радвала Европа преди двете световни войни. Нямайте никакво съмнение, че колкото и пари да предоставите на човек без апетит към риска да инвестира, той просто ще ги похарчи. Според направено сравнително изследване между САЩ и Европа през 90-те години на миналия век 19% от средно големите американски компании са били класифицирани като „бързо растящи”, докато при европейските, попадащи в обхвата на изследването, този процент е едва 4. В периода между 1950 – 2007 година в Европа са създадени само 12 големи компании, докато в САЩ техният брой е 52. Разбирам условностите при използването на определенията за „голяма” и „малка” компания, но авторите на това изследване Никола Верон и Томас Филипон прилагат едни и същи критерии. Как ви звучи въпроса на Конрад Хилберс, бившия изпълнителен директор на компанията за он-лайн музика Napster: “Защо Google не е създадена в Германия?” Възможно ли изобщо такава хай-тек компания да бъде изградена в Европа? А какво да кажем за България? В случая става въпрос за коренно различна култура в отношението към риска. Не говоря изобщо за риска, посят от европейските политици, под формата на семето на държавните дългове. Говоря за истинския предприемачески риск, който е единственият двигател на икономическия растеж. За колко успешни бизнес истории в Европа през последните 20 години си спомняте? За австриеца Дитрих Матешиц – съосновател на Red Bull, за испанеца Амансио Ортега – основател на Inditex, британеца сър Ричард Брансън и ……… май това са всичките, за които аз поне се сещам. В момента около 50 000 германски специалисти работят в Силиконовата долина. Като един от основните аргументи за тяхното преместване е ПРАВОТО ДА ФАЛИРАТ. Фалитът е право на предприемача, за което той съответно си плаща. Нека, обаче, ясно да направим разграничение между фалиралия предприемач и чистия измамник. Допускам, че мнозина от вас автоматично правят аналогия с много от местните „играчи”. Не, не говоря за тях. Говоря единствено за смели хора, които действително са поели повече риск, отколкото е било разумно. Във Великобритания, ако сте фалирал бизнесмен, след процедурата по ликвидация и частичното удовлетворяване на вашите кредитори, може да започнете нов бизнес след 12 месеца. Отново повтарям, че не става въпрос за измами. В САЩ този период обикновено е по-кратък, докато в Германия и Франция – съответно след 6 и след 9 години. Единствено Дания и Турция се доближават до американските стандарти за започване на нов бизнес след фалит – след по-малко от една година. Изключително важно е и как в Европа гледа на фалирал бизнесмен. А вие как гледате? Използвате ли различни класификации като „неудачник”, „нещастник”, „лузър” или „мошенник”? Е, за съжаление, точно такъв е „европейският” прочит на фалита. Сега да помислим кой би инвестирал отново в бизнес начинание на такъв „мошенник”. Има само три опции – „брат”, „глупак” или „най-добър приятел”. Четвърта няма. За пореден път повтарям, че става въпрос за предприемач, фалирал поради грешна преценка, а не измамник. Рисковите инвестиции в Европа (така наречените „venture capital“) са спаднали от 8.2 милиарда евро през 2007 г. до 4.1 милиарда евро през 2011 г. Нали разбирате какво означава това? В рискова среда „рисковите” капитали избягват поемането на риск.