Изхарчихме 5 млрд. лв. резерви

Петър Ганев, ИПИ
Решението за емитирането на нов публичен външен дълг до 2 млрд. лв. бе до голяма степен очаквано, но въпреки това предизвика сериозен интерес и много коментари в общественото пространство. Видно е, че самата новина за поемането на нов дълг не се приема добре от обществото, като почти винаги нещата се персонифицират – досега беше „дълга на Милен Велчев”, сега пък се говори как Дянков щял да емитира (сякаш лично) държавни ценни книжа. Подобно отношение е полезно в дългосрочен план, тъй като по принцип прави идеята за нов външен дълг непопулярна сред политиците, но то трябва да се превърне в критично отношение към първопричините, които налагат поемането на нов дълг.
За кризата в България и съответните „антикризисни” мерки на правителството (това и предходното) се говорят какви ли не неща и истината често се маскира в злободневните дебати. Пропагандира се тезата, че сме се изправили пред кризата като някакви фундаменталисти, с гола вяра в свободният пазар и пълно отричане на всеки държавен „стимулиращ” харч, което ни е докарало само проблеми и не кореспондира с това, което прави развитият свят. Точно тази теза тотално не издържа теста на времето.
Минаха три пълни бюджетни години от началото на кризата (2009-2011) и данните са красноречиви. До преди кризата, държавата имаше стабилни публични финанси (излишъци) и над 10 млрд. лв. резерви.

През следващите три години държавата натрупа над 5 млрд. лв. в дефицити и нормално, фискалният резерв се срина до под 5 млрд. лв. Ето я простата история на кризата – отговорихме на проблемите с 5 млрд. лв. от фискалния резерв. Нито данъци бяха намалени, нито стана по-лесно да бъдеш предприемач (от административно-регулаторна гледна точка), нито бяха премахнати някакви тежести от пазара на труда. Отговорът на кризата не беше структурни реформи, а разходни политики и стопяване на резервите.
Общо взето положителното е, че този устрем бе овладян преди пропастта – ревизията на Бюджет 2010 е пример точно за това. Не че беше променена логиката на нещата (да харчим срещу кризата), просто се поместихме в некатастрофални рамки. Дори и това не беше лесно – достатъчно е да припомним призива ни от януари 2010 г. („Не вдигайте дефицита!”), когато заедно с колеги публично се обявихме за разумна бюджетна политика, а не популистки харчове.
И ето че стигаме до днешния ден – бюджетът пак е на дефицит[1], на практика правителството няма резерви[2], а предстоят и плащания по външния дълг[3]. В тази ситуация дори и ние казваме, че трябва да се емитира външен дълг – просто през януари 2013 г. ще ни сервират една сметка и ние трябва да я платим. Ако бяхме разумни през последните години, сега във фискалния резерв можеше да има 7-8 млрд. лв. и въобще да не се притесняваме за каквито и да е било плащания по външния дълг. Това обаче не се случи.
Ясно е, че решението за емитиране на нов външен дълг сега е неизбежно, но не трябва да забравяме, че предстои и друго подобно плащане през януари 2015 г. – над 1 млрд. долара. Ако дотогава продължаваме да си трупаме дефицити, поемането на нови дългове ще е неизменна тема – за да финансира както дефицитите, така и това плащане. С други думи, след като през 2009 г. влязохме в спиралата на дефицитите, през 2012 г. може вече да влезнем и в спиралата на дълговете. Алтернативата е да бъдем благоразумни през 2013 и 2014 г. и вместо да трупаме дефицити, да започнем да възстановяваме изхарченото от фискалния резерв. Именно това е и основната идея на фискалния резерв – да заделим пари, с които да може да посрещаме спокойно плащанията по дълговете си.

[1] Заложеният дефицит за 2012 г. е малко над 1 млрд. лв. и бива определян като „разумен”, което не отменя факта, че отнякъде трябва да го финансираме. За 2013 г. също се предвижда дефицит.
[2] Свободен ресурс на разположение на финансовия министър във фискалния резерв вече почти няма. Това обяснява и идеята да се посегне на „Сребърния фонд”. За коментар, вижте тук.
[3] Външният дълг колкото и да го персонифицираме, ще си го платим всички ние и особено коректните данъкоплатци.