Икономическите престъпления на Wall Street

От Шошана Зубоф*


На финансистите от AIG бяха дадени милиони долари премии, защото договорите им се основаваха на извършените транзакции, не на последствията от тези транзакции. 32-годишен ипотечен брокер ми каза: „Работата ми беше да извърша транзакцията... Последствията не ми влизаха в задълженията.“ Дълъг списък с бизнес мениджъри пожънаха щедри възнаграждения, макар да разбиха световната икономика, унищожиха трилиони долари стойност и разбиха милиони съдби.

Повечето експерти сега хвърлят вината върху липсата на регулация и надзор върху тази лудост. Или посочват грешно насочените стимулиращи програми свързани с инициативата за повишаване на акционерната стойност, които обвързаха мениджърските възнаграждения с цената на акциите на фирмата. Тези фактори със сигурност са важни, но пренебрегват човешката катастрофа в сърцето на тази криза.

Всеки ден икономическите новини извикват асоциацията с преследващите ме размисли на Хана Арендт за нацисткия военопрестъпник Адолф Айхман, когато тя отразяваше съдебното дело срещу него в Йерусалим за The New Yorker преди 45 години. Арендт размишляваше за „странната взаимозависимост между безразсъдството и злото“ и му даде прочутата формулировка „баналността на злото“. Арендт не смяташе Айхман нито за „извратен, нито садист“, а за „ужасно и ужасяващо нормален“.

Той бе нов тип престъпник, участник в „административно клане“, който извършил престъпленията си „в условия, които правят почти невъзможно той да разбере или да почувства, че прави нещо нередно“. Айхман нямал други мотиви освен описаното от Арендт „изключително старание в преследване на собствения си напредък...той така и не е осъзнал, какво прави. Това че такава отдалеченост от действителността и подобно безразсъдство могат да причинят по-голяма разруха от всички зли инстинкти взети заедно – заключи тя – бе всъщност урокът, който може да бъде научен в Йерусалим.“

Икономическата криза не е Холокоста, но произлиза от бизнес модел, който оправдава подобен вид отдалеченост и безразсъдство и оправдава индивидуалната морална преценка. С научаването на повече за поведението вътре във финансовите ни институции, виждаме, че почти всички са възприели безотговорна система на възнаграждаване на транзакциите, но отхвърлят отговорността за последствията от тези транзакции. Банкери, брокери и финансови специалисти, всички бяха охотни участници в егоистичен бизнес модел, който възхвалява онова, което е добро за вътрешните хора в една организация, докато дехуманизира и дистанцира всички други, външните.

Този институционален нарцисизъм и пренебрежението към „другите“ намери крайното си изражение във високорисковия ипотечен бранш и инвестиционния бизнес, извлечен от тези ипотеки. В твърде много случаи очевидните рискове за заемополучателите и инвеститорите бяха третирани просто като външни фактори, за които никой няма да бъде държан отговорен. Страданието на обикновените хора бе невидимо за онези отвътре: то бе толкова далечно, че във всички практически случаи не съществуваше.

Както по време на война тази емоционална дистанцираност правеше по-лесно работата в полза на своите тесни интереси без обичайната емпатия, която ни прави чувствителни към болката на другите и ни определя като човешки същества. Нарцистичният бизнес модел осигури съвременните „условия“, които дадоха възможност на хората да пренебрегнат отровните последствия на избора си. Това утъпка пътя за масово административно икономическо клане.

Делото на Айхман изпрати послание към света, че отделните хора трябва да бъдат държани отговорни за своята преценка, дори когато „необмислено“ са се подчинили на токсичните институционални условия. Това послание не е ограничено до неописуемите ужаси на масовото убийство. То се отнася и за отношението между индивидуалната оценка и институционалните процеси във всяка една ситуация. Това е послание, което твърди: не можеш просто да обвиниш системата за лошите неща, които си извършил. И все пак пред смаяния свят, хиляди мъже и жени, на които е поверено нашето икономическо благосъстояние систематично не успяваха да отговорят на този минимален стандарт за цивилизовано поведение. Те не бяха способни да отличат доброто от лошото. Те или не преценяваха, или не действаха според преценката си. Този провал определя суровата същност на обществения гняв при всяко ново разкриване на прекомерни премии. Това е по-малко жажда за отмъщение отколкото бунт срещу това банално зло.

Общественото възмущение отразява чувство на морал, насочено по-дълбоко и повече към истинското от законите, предназначени да защитават бизнес практиките обслужващи собствените си интереси. Призивът сега е да си върнем нашата общност, да се върнем там, където хората са способни да отличават доброто от лошото, защото разпознават себе си един в друг. Обществото иска, не, налага, нашите лидери да упражнят отново способността си, дълга си да преценяват кое е правилно, дори ако това означава да се изправят пред съдебни процеси и ядосани банкери. Сега сигурността за съществуването на милиони хора бе застрашена или разрушена. Никой не е в безопасност от вълните, унищожаващи стойността, задвижени от баналното зло на този егоистичен бизнес модел и сляпо вярващи участници, които не упражниха собствената си морална преценка. Неотложният урок за наследниците на капитализма отеква във всяко заглавие: няма „други“, само ние сме. Вредата, която трябваше да е „тяхна“ сега е поделеното нещастие в глобален мащаб.

От дните на Айхман в Йерусалим, нашето разбиране на човешките права е еволюирало и включва икономически, социални и културни права. Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН, включва „насърчаването на социален напредък и по-добри стандарти на живот при по-голяма свобода“. Комисията по човешките права към Обединените нации поиска отговорност от бизнес общността, изтъквайки, че „транснационалните корпорации и други бизнес предприятия като органи на обществото са отговорни за насърчаването и утвърждаването на човешките права, изложени във Всеобщата декларация за правата на човека.“

Икономическата криза показа, че баналността на злото, скрита в широко приетия бизнес модел, може да изложи на риск целия свят и хората в него. Не трябва ли тези компании да бъдат отговорни за съгласувани международни стандарти за правата, задълженията и поведението? Не трябва ли хората, чиито действия са отприщили опустошителни последици, да понесат отговорността си според тези морални стандарти?

Вярвам, че отговорът е да. Че в кризата от 2009 трупащите се доказателства за измами, конфликти на интереси, безразличие към страданията, отхвърляне на отговорност и систематична липса на индивидуална морална преценка са довели до административно икономическо клане с такива пропорции, че то представлява икономическо престъпление срещу човечеството.

*Шошана Зубоф е автор на Второстепенната икономика: Защо корпорациите са провалящи се лица и следващият епизод на капитализма. Тя е била професор по бизнес администрация в Harvard Business School.