Колективната българска истерия

„Нещастните български пенсионери ще плащат за спасяването на Гърция!?” Това, разбира се, е напълно нереално. Но в България често такива измислени теми предизвикват колективна истерия и отнемат огромна обществена енергия.
Ясен Бояджиев, Дойче Веле
Всичко започна ден след споразумението за трета спасителна програма за Гърция с кратка новина от Брюксел, която мнозина не разбраха или просто не прочетоха докрай. Заместник-председател на Европейската комисия съобщил, че поради липса на друга техническа и юридическа възможност тя ще използва учредения от всичките 28 страни в ЕС през 2010 г. Европейски финансов стабилизационен механизъм (ЕФСМ), за да отпусне на Гърция заем за покриване на неотложните ѝ финансови задължения. Заемът ще е от 7 милиарда евро, само за 3 месеца, докато влезе в сила спасителната програма (която ще е за 3 години и 86 милиарда евро, платени само от 19-те страни в еврозоната чрез техния, създаден по-късно, Европейски стабилизационен механизъм - ЕСМ).
Някои медии в България веднага „преведоха” новината на своя си език. „България и останалите осем държави-членки, които са извън еврозоната, също ще участват в спасяването на Гърция чрез ЕФСМ, стана ясно от изказване на зам.-председател на ЕК”, написаха част от тях. Други бяха още по-директни: „България също ще трябва да плати за спешното спасяване на Атина”.
Несъществуваща тема
Всъщност, по-внимателен прочит на новината още тогава би показал, че нищо такова не става ясно от нея. Защото нито България, нито която и да било друга страна в ЕС, не е внасяла никога нищо във въпросния ЕФСМ. Защото това не е фонд, а финансов механизъм, който набира средства от финансовите пазари чрез емитиране на облигации и после ги дава на заем на нуждаещи се страни. Още от самото начало механизмът има таван от 60 милиарда, от които досега е използвал 46,8 милиарда, дадени преди години за спасяването на Ирландия и Португалия. Сега по същия начин бяха набрани 7-те милиарда за Гърция. За връщането на тези заеми, както и на лихвите по тях, отговарят страните-получателки. Гарант по заемите е бюджетът на ЕС, тоест, всяка страна-членка гарантира с част от вноската си в бюджета съответната пропорционална част от заема. Вноската на България, например, представлява 0,32% от бюджета на ЕС, което при 7-те милиарда за Гърция би означавало 22,4 милиона евро.
В случая обаче даването на гаранции е напълно теоретично, защото на практика рискът е равен на нула - по две причини. Първата е, че веднага след окончателното приемане на третата спасителна програма (някъде около 20 август) Гърция ще получи първия транш от еврозоната (вече от нейния ЕСМ) и ще върне 7-те милиарда на ЕФСМ.
Това може да не стане единствено, ако страната не успее да договори окончателно третата спасителна програма, което е много малко вероятно. Но дори и тогава рискът пак ще е нулев. Тук стигаме до онази част от първоначалната новина, която някои български медии (а и не само те) не прочетоха или спестиха на аудиторията си: още в първия момент ЕК уточни, че „ако Гърция не върне тримесечния „мостов заем”, държавите извън еврозоната ще бъдат обезщетени по Европейския стабилизационен механизъм (ЕСМ)”. Тоест, от тези държави се искаше само техническо и напълно формално одобрение. Малко по-късно това обещание бе закрепено и на книга със съответната европейска законодателна поправка.
Да обобщим: България нито е давала пари, които сега да бъдат използвани за Гърция, нито ѝ предстои да дава, нито има риск да ѝ се наложи да го прави. И освен това – никой не е искал нищо такова от нея. С други думи – от самото ѝ начало темата за българското участие в спасяването на Гърция е напълно измислена и несъществуваща. Което обаче, в българските условия, не ѝ попречи да предизвика колективна истерия и да отнеме огромна обществена енергия.
„Болен здрав носи”?
След като я измислиха и подеха, медиите подгониха за отговор политиците. Някои от тях се оказаха напълно неподготвени и, без да знаят за какво точно става дума, започнаха да обясняват, че България нито има възможност, нито има логика, нито трябва да подпомага страни като Гърция. Или пък да се кълнат, че отговорът на (несъществуващото) искане на Брюксел ще е отрицателен, което, ако трябва, щяло да бъде гласувано и в парламента. После самият премиер обясни как героично България вече е казала „Не!” (Охи). (Тук в скоби да вметнем, че българският, както и на всяка друга отделна страна, отговор сам по себе си не е от чак такова значение, защото, за да се вземе решение, в ЕФСМ не е нужно единодушие, а мнозинство от две трети – тоест, 16 страни с 65 на сто от населението на съюза.)
Два дни по-късно обаче премиерът отиде лично в парламента, за да съобщи, че отговорът вече е „Да”, но че "няма никакъв шанс България да загуби, да плати или да извади от собствения си бюджет пари за южната ни съседка". Финансовият министър също обясни как в действителност стоят нещата. Но вече бе късно, инерцията бе набрала сила.
Обясненията не попречиха на политици от ляво-популисткия сектор да продължат да твърдят, че „когато някой ни изкомандва, ние се подреждаме да вадим най-много от най-празните си джобове”, че „когато богатите плащат, те много държат бедните да плащат поне колкото тях, ако не и повече” и че „ще помагаме не на гръцкия народ, а на неговите кредитори” и на „крупния финансов капитал”.
Вестници продължиха да твърдят, че все пак (неизвестно как) „ще плащаме гръцкия дълг”, а в сутрешни, вечерни и нощни телевизионни студиа под мотото „Болен (бедна България) здрав (богата Гърция) носи” водещи със смръщени чела продължаваха възмутени да питат събеседниците си „ще вадим ли пари от джоба си”, редно ли е „бедна България да плаща за гръцкото сиртаки”, а „нещастните български пенсионери да спасяват Гърция”. И да анкетират зрителите си с подобни несъществуващи въпроси.

Общественото мнение, естествено, с висок процент отговоряше „Не” и запълни интернет форумите и социалните мрежи с небивалици и конспиративни теории като: „Как ЕС въобще си позволява наглостта да иска България да дава пари на Гърция?! А за българите някой в този ЕС въобще грижа ли го е? Парламентът ни е окупиран от национални предатели, долни подлоги на чужди интереси и държави! Я, закъде били планувани 16-те милиарда... Мирише на Четвърти райх...”
Имаше, разбира се, и трезви гласове, но те потънаха в общата шумотевица.
Диагнози
Диагнозата на българската публичност гласи: способност да се възпламенява от несъществуващи проблеми и да загърбва действителните.
Диагнозата на голямата част от медиите: предпочитание към сензацията, глупостта и откровената лъжа - поради драстична липса на експертиза, интелектуален потенциал или напълно съзнателно (поради липса на професионален морал) .
Диагнозата на голямата част от т.н. политически елит: неподготвеност, непросветеност, страх да се каже на хората истината или примитивни популизъм, манипулативност и лъжа.
Диагнозата за голямата част от населението: неинформираност (или жертва на системна дезинформация), лесна податливост на всякакви легенди и конспиративни теории.
България и българското общество наистина са болни, но не само и не толкова от бедност. Таково общество не го чака нищо добро.