Кърджали между соца & реалността

Ива Стойкова, Кърджали

За колко време се стига до Кърджали? Този въпрос сам се намества в съзнанието на пътешественика. Особено ако не е пътувал наскоро към тази част на България и пази спомени от пътищата от близкото минало.

 Изненадата е приятна, защото всъщност до града се стига лесно и бързо – през магистрала „Марица” до Хасково и оттам още трийсетина минути по хубав асфалт. Общо пътят от София до Кърджали е около 3 часа, без да се бърза.                

И ето ни в областния град – според статистиките най-големият административен, промишлен, търговски и културен център на Източните Родопи. Първото впечатление е любов от пръв поглед - зелен, чист, подреден и уютен град с приветливи хора.

Второ впечатление – жив град с много млади хора и деца. Населението в Кърджали е шарено. В самия град преобладават самоопределилите се като българи, макар че често може да се чуе и турска реч. Външният посетител няма усещане за обезлюдяване, въпреки че местните знаят по-добре. Симпатичната книжарка, с която се заговорих на основния булевард в града – „България”, сподели, че много хора, основно от турски произход, не само от Кърджали, но и от околните села, се изтеглят. Дестинациите са различни, включително и към Западна Европа. Причината естествено е липсата на работа и перспективи. Когато самата тя пристигнала в града преди около 40 години положението било различно.

- На пазара нямаше къде игла да пуснеш, - споделя тя.

Справка с регистрите показва, че наистина през 1975-85 година населението е доближавало 56 хиляди души. Според последното преброяване през 2011 г. вече е с близо 12 хиляди по-малко - 43 880. Все пак общо в областта живеят 150 837 по данни на НСИ.

Кърджали е в златната среда по равнище на безработица в страната – около 9-10%. Удар върху местната икономика е затварянето през 2012 г. на Оловно-цинковия комбинат, който прекратява дейсността си заради дългове. „Зрелищният” истински финал е около 4 години по-късно, когато новият собственик взривява два комина, считани за гордост на социалистическа България. Първо пада 120-метровият комин, строен 1954 г. и смятан за най-високия на Балканите за времето си. После е взривен и по-малкият, висок 80 метра. Намерението на мястото да се построи изцяло нов завод остава на думи. А днес, минавайки оттам, гледката е тъжна – призрачни останки от някогашно структуроопределящо предприятие.              

Оловно-цинковият завод е поредният пример за неуспешна приватизация, неуместна смяна на собствеността и лошо управление. 800 работници остават без работа и само малка част от тях се прехвърлят в „Горубсо-Кърджали” и някои други предприятия.

Не са добри новините и за тютюнопроизводство, което е традиционен поминък за областта. Постепенно намаляват регистрираните производители, а като причина се изтъкват ниските изкупни цени. Освен това тютюнопроизводителите разчитат единствено на държавни помощи, но не и на европейска финансова подкрепа. Движейки се през селата край Кърджали, гледката навява бедност. През отворената врата на малка къща се вижда пръстен под, а на прага малко дете в скромни дрешки. Едва ли последните години са влошили качеството на живот в тези села. Може би тютюнът е бил наистина препитание, но не и средство за благосъстояние...

Все пак винаги има начин да се продължи напред, когато има идеи и желание, без да се напуска града, областта или страната. Такъв пример е разговорливият съдържател на малка бирария, отново в центъра на Кърджали, в непосредствена близост до Културния дом. Самото заведение е необикновено – над стара метална будка от соц време, в която може би са се продавали вестници, днес е опънат дървен навес, а под него са наредени десетина дървени маси с пейки. Найлонова „дреха” пази така обособеното пространство от вятър и дъжд, но тъй като времето е топло, сега всичко е открито. Собственикът е готвач и сервитьор едновременно. Пристига с тефтер в ръка, на който да запише поръчката. Меню няма, защото се предлагат няколко неща, а те са пилешка супа, кавърма, скара и пържени картофи. През трите дни от престоя ни опитахме всичките и оценката е повече от отлична. Цените – също. Музиката – и тя. Оказва се, че това не е случайно, защото човекът някога имал музикален магазин, а после джаз клуб, но животът му така се стекъл, че сега си изкарва прехраната с бирарията.

- Научих се да готвя. Прочетох някои рецепти, промених ги малко и това е резултатът. – признава той.

Артистичното отношение към храната и любовта, с която я приготвя си личат в чинията и са оценени подобаващо не само от случайни софийски гости на Кърджали, но и от местните, защото през повечето време масите са пълни както с българи, така и с турци. Обещавам си, че при първа възможност ще се върна.

Туризмът е другото направление, което има потенциал за развитие.

- Тук няма традиции в туризма. Едва сега всичко започва да се развива, - категорична е книжарката от бул. „България”.

Може би промишленото минало на града и областта са били пречка и туризмът не е бил смятан за приоритетен. Незаслужено! Защото тази част на Родопите е пълна със съкровища, последното от които е Перперикон, тъй като се развива туристически през последните десетина години. Да се разкаже за това място обаче изисква отделен текст.

Има какво да се желае и по отношение на хотелите. Впечатленията ми са от един от емблематичните в града, разположен в самия център. Вижда се, че е реновиран, но на ръба на кича. А прекаленото внимание към детайла има своите пропуски – обособената душ-кабина няма сифон и практически е излишна, защото водата наводнява цялата баня. За да закуси, гостът трябва да излезе навън и да влезе отново в сградата, но през друг вход, водещ към сутеренно помещение. Като прескочим тези малки несъвършенства, трябва да се отдаде заслуженото на персонала – усмихнат и готов да съдейства за всичко.

Цените в града не са много по-различни от тези в столицата. Но специален акцент заслужават две неща. Първо - кафето в лоби-бара на хотела, независимо дали става дума за еспресо, шварц, късо, дълго, разтворимо или друг вид, е на цена 1 лев, както впрочем и чаят. Второ - такситата имат фиксирана цена от 2 лева, без значение дали пътувате няколко метра или километра в рамките на града.

В Кърджали прави впечатление, че има много строежи на жилищни сгради, особено около реката или по-точно „Водното огледало”. Тази придобивка за града е факт от 2009 г. и представлява коригирано и облагородено корито на река Арда и е наистина красива гледка.

Многобройните казина също са нещо обичайно, а обяснението е, че в съседна Турция хазартът е забранен със закон – още една възможност за туризма, макар и с друг характер.

Ето такъв бе Кърджали в началото на пролетта – шарен, неочакван, понякога нелогичен, но със сигурност гостоприемен и приятен.

София-Кърджали-София