Любимото свинско и бизнес за 300 млн. лв. под въпрос

Николай Вълканов, ИнтелиАгро

Любима храна на българина и бизнес за близо 300 млн. лева на година са поставени под заплаха от изчезване. Годината е 2019-а, чувството – “déjà vu”[1]. Историята се повтаря всяка година или в най-добрия случай през година. А потърпевши са всички – животновъдите, които губят бизнес, държавните служители, традиционно опиращи пешкира, политиците, чиито постове започват да се клатят и потребителите, на които ще им се наложи да променят хранителните си навици или да плащат по-скъпо за любимите си храни. България е може би единствената държава в Европа, в която епидемиите по животните винаги предизвикват нечовешка истерия, трусове по етажите на властта и огромни държавни харчове без никой от засегнатите да си взема някаква поука.

Истинските мащаби на последствията

Българското свиневъдство се възстановяваше със стабилни темпове през последните пет години, стимулирано от засиленото потребителско търсене и нотифицираната държавна помощ за хуманно отглеждане на свине. Броят на свинете майки се увеличи с 27% за периода 2014-2018 г., на отглежданите прасета – с 18%, а промишленото производство на свинско месо нарасна с над 47% и през миналата година вече е задоволявало 37% от вътрешното търсене спрямо 33% през 2014 г. Ако тези темпове на развитие се бяха запазили, до десет години производството в страната щеше да задоволява три четвърти от търсенето.

Към днешна дата обаче, близо една пета от това производство вече е ликвидирано. Останалите производители са принудени да инвестират стотици хиляди левове в допълнителни мерки за ограничаване достъпа до свинефермите, дезинфекция, специализирано оборудване за транспорт, за изгаряне на животински отпадъци, за обработка на фуражите и пр. и пр. Без да имат гаранция, че няма да им се наложи утре да ликвидират стадата си, защото заболяването се разпространява безконтролно в цялата държава, а щамът му е изключително устойчив и е повече от сигурно, че ще остане по нашите географски ширини задълго.

Загубите на частния сектор могат условно да се изчислят на между 60 и 300 млн. лв. (при различни сценарии за ликвидиране на стадата), а минимум 5-10 млн. лв. ще са допълнителни разходи за биосигурност и др. Държавата ще компенсира производителите тип „заден двор“ с около 4 млн. лв., а разходите, които ще струва принудителното умъртвяване на животните и които би трябвало да бъдат възстановени от ЕС на около 75% тепърва ще бъдат изчислявани и зависят от това колко индустриални ферми още ще бъдат засегнати. Може да се каже, че държавната помощ, която бе отпускана на сектора в продължение на пет години в размер на над 100 млн. лв. в известна степен е отишла на вятъра, тъй като това, за което се плащаше вече не съществува. Що се отнася до домакинствата, всяко 10-процентно увеличение на цената на свинското ще означава средно 33 лв. повече разходи на година при запазване нивата на консумация (или при 30% = 99 лв., при 50% = 165 лв. на година и т.н.). Това прави между 105 и 300 млн. лв. повече разходи от домакинствата на година, ако цената се вдигне с 10-30%, каквито прогнози циркулират в момента.

Това обаче далеч не изчерпва въпроса. Провала в овладяването на заболяването у нас прави навлизането му в Сърбия въпрос на време. Оттам рискът от прехвърляне в Западна Европа нараства още повече, като заплашва да се превърне в проблем на европейската свиневъдна индустрия (засега АЧС в Белгия, Унгария и Чехия е открита само по диви прасета, като в Чехия заболяването е овладяно, а Западна Полша засега е чиста). Подобно развитие на ситуацията поставя ЕС под непоправими последици. Европейското производство на свинско е на второ място в света по обем след китайското, а по износ ЕС е глобален лидер. Някои азиатски държави (като Виетнам, например) вече забраниха вноса на свинско от засегнатите от чумата държави в ЕС. Европа е изправена пред реална опасност да бъде изолирана от световния пазар на свинско месо и държавите членки да изпаднат в ситуация да се „замерват“ с евтино свинско, което не може да се продаде извън ЕС. Тогава потребителите ще си отдъхнат, но само временно, защото ще последват масови фалити в сектора, а българското производство, което все още не е достатъчно конкурентно и произвежда по-скъпо, ще изчезне съвсем. 

Пътят на заболяването

АЧС се появи в Русия, Армения и Грузия още през 2007 г. През 2013 г. премина в Беларус, а на следващата година и в Прибалтийските държави. От Украйна заразата се разпространи в Молдова и Румъния (2016 и 2017 г. съответно), където основните засегнати бяха личните стопанства. Това може да се обясни както със слабите превантивни мерки от страна на властите, така и с липсата на санитарни навици у селските стопани в тази част на Европа. Това превръща хората в много по-опасен преносител на заразата отколкото дивите свине. Докато дивите свине мигрират сравнително бавно, хората са много по-мобилни. Всеки дребен пропуск на дезинфекция на дрехи, обувки, превозни средства, инвентар, фуражи, постелки, храни и хранителни отпадъци може да разпространи заразата на стотици и хиляди километри само за ден.

Още в края на 2017 г. индустрията беше наясно, че е въпрос на време заразата да стигне българските граници. Държавата също. Дали взетите мерки са били адекватни или пък навремени, или пък съвестно изпълнени всеки може да прецени сам на фона днешната ситуация в страната. Изумителна е бързината, с която вирусът обхвана промишлените свинекомплекси в България. В Източна Европа тези случаи са изолирани, а заразата обхваща основно домашните стопанства наред с дивите животни. В Чехия и Унгария АЧС бе изолирана единствено по дивите прасета. Това ни кара да мислим, че слабости има и в БАБХ, и в самите свинекомлекси. Последните, макар и реновирани, в масата си остават наследство от соц-а и някои детайли в биосигурността им изглежда проявяват слабости. Като цяло усещането е, че нещо е сбъркано у нас по цялата верига.

Чумата като огледало

Докато заразата върлуваше в Източна Европа и дивите свине бяха превантивно отстрелвани с увеличени темпове, в България популацията им нарасна с 30% през последните 7-8 години.

Същевременно от Видин до Странджа и от Добрич до Петрич, от където и да мине човек рано или късно се натъква на една и съща гледка – стопански животни (вкл. прасета) се разхождат необезпокоявано из населени места, пресичат международни пътища в търсене на по-зелена трева, или на селското бунище, където се хранят с безразборно изхвърлени отпадъци.

Тези животни не се регистрират и се отглеждат без да се спазват минимални хигиенни изисквания, въпреки че често се угояват със стопанска цел. Една част от тях заминава към кланиците, през които минават и промишлено отглежданите животни. Живи животни без ясен произход се разкарват нагоре-надолу из цялата държава под носа на санитарните власти.

За хигиената при клане и дране на открито изобщо няма какво да се говори. Често срещано явление е остатъци от домашни животни и отстрелян дивеч да се въргалят по улиците в селата, където други животни ги разнасят във всички посоки.

Търсенето на „чиста“ продукция нараства, а домашното производство е превърнато в култ. В това само по себе си няма нищо лошо. Колко често си даваме сметка обаче какъв е произхода на месото, как е отгледано и отхранено животното?

В България по оценки на бизнеса са отгледани между 1,4 и 1,5 млн. прасета през 2018 г. Ако това е така, то официалната статистика показва под 1,2 млн. заклани в кланици или в домашните стопанства. Останалите над 200 хил. изглежда са в неизвестност.

Агенцията по безопасност на храните уж контролира, но това не пречи на никого. Държавните регистри са пълни с несъществуващи животни и ферми, за които се изплащат субсидии, но реални животни, отглеждани от недобросъвестни стопани не присъстват в системата. За директорите в БАБХ замазването на скандали с обществени поръчки за ваксини (2014 г.), лабораторни анализи (2013-а и 2014-а година), инсинератори (2018-2019) и пр. отдавна се е превърнало в ежедневие. Това че екарисажите не работят с месеци заради забавени договори от агенцията отдавна се е превърнало в практика. Това че приемането и изпълнението на Националната програма за профилактика, надзор, контрол и ликвидиране на болестите по животните и зоонозите в България всяка година се бави с месеци, че не се подписва рамков договор между МЗХГ и Българския ветеринарен съюз е само фонов шум в новините.

Така е от години.

Забавената реакция на хората и държавните власти често прави крутите мерки срещу личните стопанства необходими. В такива случаи винаги се намират ентусиасти, природозащитници, фейсбук търсачи на слава и съмнителни субекти, които да опънат жива верига пред тези, които най-сетне са дошли да си свършат работата. Будните граждани искат първо да видят заболяло прасе. Да повярват, че има проблем. Те отдавна нямат доверие в институциите.

И как да имат? Ако е толкова важно и спешно да се умъртвяват животни, това никак не личи по поведението на властта. Хората си развяват байрака по пътища и площади и продължават да настояват на своето – да видят умряло прасе. А политиците кършат безпомощно пръсти, защото знаят, че хем не са си свършили работата, хем идват избори, пък им се остава на власт.

Ако питате едните – виновни са световните конспиратори. Ако питате другите – виновни са румънските туристи.

Можете просто да се разходи из страната и ще разберете, че чумата не е по свинете... Тя е по хората.

----------------------

[1] През 2014 г. епидемия от син език обхвана 22 области. През 2016 г. в страната пламна неконтролируема епидемия от заразен нодуларен дерматит по едрите преживни животни, а през 2018 г. се разрази чумна епидемия по дребните преживни животни. Общо бяха умъртвени над 6000 глави добитък.