Малка градина с българско киви

Екип EconomyNews.bg

Повечето българи се изненадват, когато разберат, че и в България расте киви. В Петрич е градината на фамилия Георгиеви, които развиват започнатото от бащата Благой Георгиев. Семейството отглежда  насаждения с актинидия /киви/ повече 12 години. Впрочем този плод тръгва по света от тропическите зони на Китай.

Плодът киви на Георгиеви се развиви благодарение на слънцето, водата, вятъра, не се използват никакви химически вещвества или торове. А технологията е следната – лятото се полива поне 3 пъти, прибира се през есента, когато плодът още не е узрял и се подрязва напролет, около месец март или есента.

Някои народи наричат киви - „Храна на боговете”. Плодовете му наистина са незаменими при повишено кръвно налягане и при болести на сърцето. Те съдържат множество витамини и ни помагат да отслабнем. Освен това кивито намалява риска от образуване на трoмби и на нивото на вредните мастни киселини в кръвта, което го прави полезна алтернатива на аспирина. Счита се, че кивито е достатъчно узряло, ако самият плод е леко омекнал. Ако е прекалено мек, значи е презрял. Но, по принцип, реколтата се обира недоузряла – т.е. плодовете трябва да са твърди на пипане, и след това се оставят в щайги или фруктиери да доузреят. Местата, където се съхраняват, трябва да са защитени от пряко слънчево огряване. Днес освен в Нова Зеландия основни производители на киви са САЩ, Италия, Япония, Австралия.

Албена Георгиева е една от дъщерите на фамилията от Петрич, разговаряме с нея за тяхното стопанство и работата им.

Г-жа Георгиева, как семейството ви реши да се занивама с отглеждане на този екзотичен плод?

Не сме се ориентирали, нямаме заслуга за тези екзотични насаждения. В далечната 1978 година в Петрич е направен експеримент – засадени са 500 дка с киви, внесени от Франция. Първите години се е отглеждало в оранжерии, за да се адаптира, порасне и развие. Кивито е скъпа инвестиция, защото едва на 7-та година дава плод, а дотогава има не малко работа по него – поливане, почистване, подрязване, имате разходи, но нямате приходи.

Не е случен фактът, че именно държавата е инвестирала в тези насаждения тогава. Климатът и почвата са селектирани след анализ и подбор къде да се посади киви. В Петрич е имало много добре развит Аграрно-промишлен комплекс и напредничав негов председател. Насажденията са получили благословията на Тодор Живков, който е разрешил тези разходи. От тези 500 дка, сега има 200 дка, но намаляват всяка година. Собствениците им не осъзнават какво притежават, вече са възрастни, децата им са по чужбина и те оставят кивито без грижи, то или подивява или го изкореняват и на негово място садят домати.

Това изкореняване на кивито е повече от глупаво. В държава, където във всеки двор расте домат, да се опитваш да забогатееш от неговото отглеждане, а не от екзотичния плод киви, това е гаранция за неуспех. За моето семейство земеделието и по-скоро отглеждането на киви не е търсено осъзнато.

През 1994 година на моето семейство са възстановени 5 дка с насаждения с киви в реални граници и ние получихме пораснало и готово да ражда плодове киви. Първите години моите родители – Калина и Благой Георгиеви се грижиха за кивито . Аз и сестра ми Костадинка Георгиева просто помагахме при брането, подрязването и почистването на масива . По този начин семейството ми се подпомагаше финансово, без да се стреми да развие тази своя дейност като бизнес.

След смърттана родителите ми, ние със сестра ми не знаехме какво да правим. Първата година не успяхме да продадем 1500 кг киви, наложи се да го изхвърлим. Стоеше въпросът – ами сега, какво да го правим? Ние и двете имаме друга работа, никога не сме били активни земеделки, а просто помощници на родителите ни при отглеждането на киви, лозе и пчелин. Решихме в памет на мама и татко да не се отказваме и предполагахме, че ще имаме и финансова полза. Естествено не се получи нищо от плановете ни. Да работиш две работи едновременно е трудно, уморително, изискващо време и не винаги имаш добър финансов резултат. И така вече 5 години въпросите стоят.

С колко средства започнахте в началото?

Нямаме  първоначална инвестиция. Кивито е засадено, дава плод, наша работа е да приберем реколтата и да намерим пазар. Трудното е напред – дали да правим капково напояване, дали да правим ограда, дали да правим хладилно помещение за съхранение. Тези решения означават, че ще задържим стопанството, но все още се чудим. Свързано е и с разходи, трябва да намерим средства и да решим, дали с това ще се занимаваме основно. Засега продължаваме да работим на две места.

Т.е. вие работите сами, нямате служители?

В нашето стопанство засега нямаме назначени външни хора, въпреки, че се нуждаем, но не можем да подсигурим редовно възнаграждение. Намирането на хора за земеделска работа е много трудно, няма желаещи, съседна Гърция предлага сезонна работа при много добри финансови условия. Освен това малките стопанства според мен не могат да гарантират кариерно развитие и бъдещо по-добро възнаграждение и затова за повечето хора този вид работа се приема като временна, докато се намери нещо по-стабилно.

Според вас, какви са основните пречки за развитие на малките стопанства?

Основни пречки – цялата политика на държавата да неглижира малкия бизнес. Всъщност всеки малък бизнес е едно ново работно място, създадено от малките хора, но държавата се опитва несъзнателно /надявам се/ да ни унищожи. Изискванията за малък и голям бизнес са еднакви. Аршинът е еднакъв. Пречките са няколко и важат за цяла България. При земеделието – охрана няма, земеделската продукция се краде. Полицията не се справя / дали не може или не иска, не зная/, няма сезонни работници. Държавата не предлага програми за наемане на работници за полето, а за офис секретарки, програмисти, хигиенисти и т.н. Нямаш оборотни средства, а банките са изключително резервирани към малките фирми с малък оборот. И в един момент избираш да спреш. А това води до обезлюдяване на малките села и градове. Няма ли поминък, няма бъдеще.

Тогава има ли предимства?

Предимствата са предимно морални, срещаш хора извън матрицата на консуматорите, задаваш си въпроси за храната, здравето, отровите, за бъдещето, за България. Досега никой от семейството ни не е работил извън България, но напоследък ни минават такива мисли за кратка работа навън.

Как продавате продукцията си?

Свежия плод киви го продаваме на Фермерските пазари, на малки магазинчета с отношение към храната, на групови поръчки на клиенти от различни градове. А преработените продукти – сладко, сапуни, пестил, шоколад ги предлагаме лично на тематични фестивали и он-лайн платформи.

Има и продукти, в които включвате плода киви. Правите ги по заявка или давате воля на фантазията си?

Ние решаване какви продукти да правим с киви, като ги  създаваме по стари рецепти и след това ги тестваме пряко на Фермерските пазари. Така се появиха сапуните с киви, ексфолиант за тяло с киви, сладкото, пестил, опитвали сме оцет, ликьор, туршия. И чак след това си търсим партньори за преработка.

Какви са партньорите, с които работите?

Наши партньори са други малки фирми, но извън Петрич. Това се малък цех за сладко до Асеновград, ферма за сушене на плодове от Хасково, бързоразвиваща се база за шоколад от Пловдив. Тази година ще подпишем договори с 2 семейства, които ще отглеждат киви за нас, с цел да имаме повече плод за преработка. Всички тези партньори са коректни, готови да експериментират с нас и да ни подкрепят в новите идеи за храни с киви. И най-вече приемат малки поръчки

Как се развиват земеделските стопани в региона на Петрич?

Както споменахте, нашето стопанство е разположено в полето на град Петрич. Eдин район с изключително добър климат, чист въздух /няма предприятия, които да го замърсяват/, плодородна почва и много добри практики от миналото. Днес в региона се отглеждат ранни зеленчуци в парници, череши, праскови, лозя, киви. Но, като цяло има интерес към внос на земеделска продукция от Гърция и Македония. Всяка година намаляват обработваемите площи, земите се продават и върху тях се строят халета,складове и други олекотени конструкции, които съхраняват плодове и зеленчуци, внос от Гърция и Македония. Търговията взема превес над производството.

Каква е прогнозата ви тогава в икономически план?

Нямам прогноза, лошото управление се вижда, може би нещата са необратими. Само внос на храна и отглеждане на ГМО плодове и зеленчуци. И призрачни села и градове, магистрали и много хора в София. Земеделието е отговорност, но трябва и достойно възнаграждение, перспектива, защита от кражби. Вече не е трудно да продадеш добра храна, трудно е да я отгледаш и да спечелиш от нея, защото пазарът е малък, растежът е бавен, а животът е кратък. Не е песимизъм, а реалностите в България, двете със сестра ми имаме висше образование, работим на две места, а децата искат да бъдат навън - Италия, Франция, Холандия. Радват се на продуктите с киви, но никоя не казва „Аз ще продължа, ще остана тук.” И ние сме съгласни с тях. Иначе правим планове – къща за гости, изба, плодово вино…

Всъщност богатството на България са старите занаяти, запазените класически рецепти за храна, екологично земеделие и, за да има развитие, е важно старото умение да се надгражда с нови технологии, младите и старите да са заедно.  

Какво имате предвид?

Ще дам пример с Юфката на баба Калинка, моята майка. Мама много обичаше децата, имаше търпението да им обяснява как се точат кори. Участвахме заедно на Зелени училища, кулинарни работилници и фестивали. Аз продължих нейната дейност, все още се уча да точа, но винаги с желание хващам точилката. Засега предлагаме 2 вида юфка, точена на ръка, но в малки количества и по поръчка, просто в  България не може да се предлага традиционна храна, изработена в  домашни условия. А да регистрираме цех за тестени изделния, нямаме капацитет. Търсим си партньори, но цеховете, които работят с добри брашна, истински яйца и прясно мляко са малко. А има много, които ползват яйчен прах и сухо мляко, а това е в противоречие с разбирането ни за традиционна храна и почтеност.

А Юфката, като начинание се появи случайно и спонтанно. Участвах през  2013 година  на Зелен фестивал над Габрово, и едно от желанията на организаторите беше, да направим работилничка с деца. И мама предложи да точим юфка на открито - бе лято, юли месец, на поляната бе горещо, но  много забавно, много деца и родители се включиха. Ние самите бяхме изненадани от интереса. И така се роди името Юфката на баба Калинка. И сега, години по-късно има деца, които питат за мама, споделят ни снимки с нейно участие. На фестивала  „София диша”  бяхме голяма атракция за децата, за гостите и за туристите. Във Велико  Търново на празника на Самоводската чаршия, японските туристи се снимаха и точиха кори за юфка. Има голяма магия в старите занаяти, те винаги ни привличат и  ни карат да вземем участие.

 А Агенцията по храните е много резервирана към всичко, което не е произведено в цех, има куп изисквания, а всъщност трябва да има облекчени процедури към старите умения. Това е атракция - приготвянето на храна, така, както е било по времето на бабите ни.

Аз ползвам софрата и точилката на прабаба ми Екатерина от село Черниче, не я познавам, а мама я е получила от нейната майка - баба ми Люба Лулейски от село Черниче. Има няма те са на 100 години. Точилката е много лека, не уморява, не тежи, а софрата вече е леко изгърбена, но работата спори….