Медиите като лешояди. Гаври &смърт

Какви ценности градят и утвърждават българските медии когато търсят предимно скандала, жестокостите и смъртта? Ширещата се в България медийна лешоядност е престъпление срещу психичното здраве на нацията, пише М. Иванова.

„Ученик заклан след дребна свада”,” „Гаджето на Георги го открило на пейка с дупка в гърдите” - заглавия в пресата

Кога и как езикът на повечето български медии така се развърза, та превърна смъртта във всекидневна раздумка, нездрав хилеж и лешоядно увеселение? Кога и как всевиждащото око на телевизионните камери дотолкова охладня и се опитоми, че загуби милостта към живите, уважението пред скръбта и респекта пред смъртта?

Настръхналото ни по много причини общество вече месеци наред бива облъчвано по безобразен и развращаващ начин с думи и картини, които умножават безчовечността и агресията на ента степен, заличават границите между добро и зло, между допустимо и недопустимо и зачеркват последните останки от всяка етична норма. Неотдавна трагичното убийство на една студентка от Велико Търново бе овъргаляно в скверни догадки, журналисти неуважително вряха носовете си в мъката на родителите ѝ, съмнителни сайтове разгръщаха словоблудни версии, които обиждат и уязвяват не просто смисъла на живота сега и тук, а смисъла на живота изобщо. Последваха истеричните истории с акушерката, която бие бебе, с човекоядеца от Гърция, убил дъщеричката си, нахъсаните дописки от родилното отделение на Тетевен и варненската болница „Света Марина“, почти сладострастно и съвсем подробно описани човешки извержения.

В прав текст

Това не е свобода на словото: това е разрастващо се престъпление спрямо психологическия климат и психичното здраве на нацията. Също и случаят с убитото момче в Борисовата градина, с размножения в хиляден тираж непукистки разказ на нелепата му и абсурдна смърт, говори за достигането до толкова тинесто морално дъно, от което надали ще успеем да се оттласнем...

Преди две години на среща с интелигентни и будни ученици от пловдивска гимназия, едно 16-годишно момиче, тъкмо на възрастта на убития Георги, ме попита какво мисля по въпроса за въвеждането на цензура. Толкова се стъписах, че в първия миг не разбрах, а може би и не повярвах, какво ме пита. Затова и помолих за пояснение. Момичето емоционално и доста аргументирано обясни възмущението си от лъжите и клеветите, които се тиражират в жълтата преса, от сайтовете, които внушават, че съществуването ни е една отвратителна и жестока криминална хроника, от цялата цинична пошлост, разхвалваща чалготията. Разбрах, че въпросът за цензурата е всъщност въпрос за ценностната йерархия, която градят, утвърждават и защитават медиите. Чистата и уязвима същност на момичето все още не намираше опорни точки и сили да се предпази от мътния и безскрупулен медиен порой, повлякъл всичките нечистотии на общественото подсъзнание и пороци на душевната мизерия и масовото опростачаване. Вероятно в битката за тиражи, публика, печалба и власт, пък макар и четвърта, е прекрачена и последната граница.

От зле към по-зле

Мисля си го оттогава до днес, когато наблюдавам как се подреждат и степенуват новинарските емисии, например: започва се с лошите и страшните новини, с ужаса, който да ни блъсне като юмрук и да ни размаже, поставят се акценти върху скандала, смъртта, жестокостите, кръвта и раните отблизо, мъртви тела и обезобразени лица в едър план. С просто око се съзира разрастващата се медийна лешоядност: без свян и отговорност се снимат и описват трупове, опубличностяват се насилничеството и ненавистта, нахъсват се най-низките инстинкти на обеднелите и духом българи, злоупотребява се с думите, които несъмнено са ни дадени с друга, по-висока промисъл./източник: Дойче Веле