Мениджър на средна възраст в криза*

Милен Иванов, Управляващ партньор на Jordan Sheppard**
В моята работа често се срещам с мениджъри от различен калибър, индустрии и манталитет. Някои от тях са много интересни и самоуверени, хора, от които можеш много да научиш. Други - не толкова. Характер, ценностна система, комуникационни умения, специфичен опит, необичайно хоби са част от палитрата от разнообразие, което можеш да видиш сред хора, инак възпитавани и развивали се професионално в сходна географска ширина и национална култура.
Дали защото леко навлязох и аз в тази категория, напоследък започнах да разпознавам и наблюдавам модели, които са сходни при почти всички т.н. мениджъри на средна възраст. Въпреки че поради спецификата на прехода и огромната разлика между различните поколения ръководни кадри и последващия недостиг, в България може да се срещнат и много мениджъри на „млада възраст”.
В следващите редове, ще се опитам да пресъздам основните модели на поведение, които имат отношение само към хора, които са следвали развитие в професионална среда и нормална (по наши стандарти) кариера и изключват мутри, мутреси, измамници, държанки, кибичещи по кафенетата безделници и други такива (макар че и там биха се забелязали сходни трендове). Започвам по-отрано, защото вярвам, че контрастът е важен и формирането на една личност като професионалист и мениджър е в пряка връзка с изборите, които той или тя прави в самото начало.

20-те

Когато сме на 20 (и няколко години), наша цел е да открием правилната пътека в живота. Често сме изправени пред дилемата дали да правим „това, което трябва” или „това което ни се иска” и да се втурнем към живот, изпълнен с приключения. Или по друг начин казано: да търсим сигурност и същевременно да сме готови да поемем ангажименти (към работа или семейство) или да се дефинираме като „бунтар” и да отбягваме ангажименти и очакваното от обществото развитие изцяло.
Мъжът предимно се стреми да се чувства добре в своята работа и кариера, докато жената е подложена на друг вътрешен натиск. Ако тя е избрала да бъде майка и стои в къщи (което все по-често при нас става след 30-те - особено при по-образованите и амбициозни жени), нейното самоуважение е обикновено на много ниско ниво и липсата на конкретна обратна връзка за това как се справя, подсилено с културно и обществено неуважение към статута на майчинството, води до чувство на изостаналост. Тази изолация от света и оценката на качествата на жената на база само дали тя е добра майка, а не коя е тя наистина води до голяма несигурност и немалко момичета предпочитат да отложат този момент до след 30-те, когато след кариерен тръст те пък осъзнават , че това май е по-важно и няма закога повече да отлагат.
Мъжът, когато е на 20 и + години, има чувството, че може да направи всичко, докато жените, които прехвърлят 25, често пък започват да губят увереност. Двойките на тази възраст често имат чувство, че не могат да превъзмогнат пречките и ранните бракове (особено такива с дълга ученическа любов) често не успяват. Жените често се омъжват за „по-силен” мъж, който създава усещането, че може да замени нейните семейни връзки до някаква степен. В случаите, когато те се отдадат на такава връзка, те често избягват своето лично развитие и се налага да го изживеят в по-късен етап от живота си. Именно затова жените, които се омъжват рано, се променят значително след 30-те , когато излязат от сянката на мъжа си.
Когато наближим 30-те е съвсем възможно да се почувстваме неудовлетворени професионално и за личните избори, които сме направили. Ако сме започнали работа веднага след университета, усещаме, че сме надраснали своята позиция, компания и шеф и че сме готови да поемем в нова посока или отговорности, да направим смяна на кариерата, да се върнем на работа или да имаме деца. Тези, които са имали дълга връзка (например от университета), именно тогава може да получат  т.н. „7-годишен сърбеж”. Ако не получим тогава някаква „криза на идентичността”, със сигурност ни очаква такава по-късно в живота ни с риск за по-големи „дупки.”

30 -те

30-те са десетилетието на „последните срокове”, когато изведнъж осъзнаваме , че ще има в крайна сметка край на нашия живот. Дори чуваме все по-често за хора, които познаваме, които са починали и са на наша възраст. Времето започва да се свива. Започваме да предефинираме приоритетите си.
Ако през 20-те, всичко ни се е струвало възможно, то през 30-те ние осъзнаваме, че може и да не получим всички отговори и това може да е голям шок. Започваме да търсим автентичност у нас самите и осъзнаваме, че не може и не бива да прехвърляме вината за всичко върху другите. Самоувереността у жените нараства, когато те разберат, че техният живот е нещо повече и смисълът му не е да угаждат само на другите и да живеят според културни и обществени норми и очаквания. Животът обикновено става по-улегнал.
Тогава може би вземаме окончателно решение за нашата кариера или купуваме дом. Пускаме корени. Мъжете се чувстват така, сякаш това е десетилетието на „последните шансове”. Тогава те решават, че е време да станат партньори във фирмата, вместо да бъдат просто мениджъри или заместници или да сменят компанията за 100 лв. повече. Искат да напишат книга или станат тренери или консултанти и по този начин изразят своя личен бранд, а не този на фирмата. Решават да започнат свой бизнес (макар че в ерата на IT този тренд се забелязва и при мъже под 30).
Етикетът „млад и обещаващ” е вече неприемлив и се търси такъв, на който да пише „Доказан и успешен”.
И от двата пола стигат до заключение, че животът е доста по-сериозен и труден, от колкото те са го разбирали през 20-те. Именно годините между 37-42 се смятат за критична точка, през която безпокойството в личния и професионалния живот взема връх за повечето хора. Статистиката посочва 37-мата година като най-кризисна в нашия живот.

40-те

Когато навлизаме в т.н. средна възраст, изпитваме чувство на стагнация или липса на равновесие. Тези, които са напредвали бурно и без привидни усилия нагоре, сега усещат, че животът сякаш ги застига. След като сме развивали интензивно кариерата си, в един момент просто се запитваме:

„Струваше ли си?”, „Защо нямам деца?” или горко констатираме: „Децата ми пораснаха без мен и аз безвъзвратно пропуснах най-хубавите им моменти.” Много мъже, които навършват 40, се чувстват недооценени и с тежест от глождещия ги въпрос: „Това ли беше всичко?”
Някои си купуват мотор или спортна кола. Други си хващат млада любовница. Трети откриват ново хоби.
Добрата новина е, че към средата на 40-те чувството за баланс се завръща. За тези с нова цел в живота това може да са най-добрите години.
Тогава ние разбираме, че няма кой друг да ни свърши работата или че на света му не му пука за нас и най-накрая ставаме господари на собствената си съдба по един по-уверен начин. Мотото ни на този етап от живота може да е: „Без повече самозалъгване и глупости! Ние сме такива, каквито сме!” (No more bullshit! We are who we are!) .
Увереността на жената нараства, докато е доста по-вероятно мъжът да стане емоционално по-отзивчив след като е оставил настрана амбициите си и желанието за кариера. Жените, които нямат семейство заради жертви в кариерен план, усещат горчилката от предстояща самота много силно и могат да бъдат крайно агресивни (и малко смешни) в това да хванат последния влак.
При мъжете в подобно положение статутът е предимство и е вероятно да имат добри резултати и в кастинга, и като търпеливи съпрузи. Но в общи линии противоположният пол започва да губи магичната си сила над нас, тъй като ние успяваме да открием и съчетаем нашите собствени вътрешни мъжки и женски черти едновременно. Ние се чувстваме по-независими и е по-малко вероятно да се влюбим силно. Но затова пък сме по-способни да се отдадем по-всеотдайно на друг човек и направим компромис.

Опитвайки се да бъдем себе си

Търсенето на нашата идентичност е това, което Юнг нарича „индивидуализация” , а Маслоу - „себеактуализация”. Шихи използва фразата : „Да открием нашата собствена автентичност”. Както и да го наричаме, именно в това се състои смисълът на преходите и промените в различните етапи на нашия живот.
На всяко следващо стъпало, ние имаме шанс да предефинираме себе си по-нататък или да се подчиним на инерцията на групата и нейните очаквания. У нас са съчетани два „аза” - единият, който иска да се слее с другите хора и събития, и този , който търси творческа независимост и свобода. По пътя си е възможно да прескачаме от единия „аз” към другия или едновременно да бъдем и двата.
Много от нашите решения могат да бъдат свързани с това да избягаме или да се разграничим от нашите родители или провинциална среда. Често хората се женят или започват работа поради тази причина (в конкуренция с или напук на очакваното).
В професионален и кариерен план инерцията, която се следва от училище, колеж и университет, е огромна и на практика често определя професионалната ни реализация, та и личния ни живот за дълго време. Едва в по-късен етап много хора откриват какво наистина искат или са искали да правят, но малко от тях намират смелостта да променят нещата, да започнат наново и да платят цената на това да се върнат стъпка назад (според обществената нагласа), за да бъдат щастливи.
Търсенето на баланс между семейството и работата все повече става приоритет и критерий за душевен комфорт и зрялост.
Осъзнаването на променливостта на житейския ни път и шансовете ни за трансформация в нашето развитие и нейното значение ни дава шанс да приемем по-лесно промените и кризите, както и да открием нови възможности.

*Основните идеи са от „Пасажи: предвидими кризи в живота на възрастните” от Гейл Шихи и от анализа на книгата от Tom-Butler Bowden в „50 psychology classics”

** Jordan Sheppard е консултантска практика, специализирана в областта на директен подбор на висш управленски персонал.
Източник:Human Capital