Наследството на Обама в Близкия изток – трагични провали

Алън Дершовиц, The Hill

Близкият изток е по-опасно място след осемте години на президентството на Барак Обама в САЩ откогато и друг път. Осемте катастрофални години на Обама следват осемте катастрофални години на Джордж У. Буш, по време на които тази част на света също стана по-опасна. Така се случи и с други международни горещи точки.

Общо, през последните 16 години станахме свидетели на някои сериозни външнополитически издънки по света и най-вече в региона между Либия и Иран – които включат Израел, Египет, Сирия, Ирак, Ливан, Турция и страните от Персийския залив.

По отношение на конфликта между Израел и палестинците, политиките на Обама направиха така, че възможността за компромисен мир става все по-сложна за постигане. Когато Израел чувстваше, че САЩ стоят зад него по времето на президентите Бил Клинтън и Джордж У. Буш – те предлагаха щедри предложения, за да прекратят изграждането на селища и окупацията в почти всички части на Западния бряг.

За жалост палестинското водачество – първо при Ясер Арафат, а след това при Махмуд Аббас, не прие предложенията на израелския министър-председател Ехуд Барак и Бил Клинтън през 2000 г., не прие предложението на министър-председателя Ехуд Олмерт през 2008 г. Сега те игнорират предложението на настоящият министър-председател Бенямин Нетаняху за започване на преговори без предварителни условия. Когато израелското правителство има повече доверие в подкрепата на САЩ, то е по-готово да направи компромис, отколкото, когато има причини да се съмнява в подкрепата на Вашингтон.

Обама не разбра тази важна реалност. Вместо да подкрепя Израел той неколкократно го прониза в гърба, започвайки с едностранчивата си реч в Кайро в началото на мандата си, продължавайки с невъзможността си да наложи червена линия относно използването на химическо оръжие в Сирия, после позволявайки някои специфични клаузи да бъдат присъединени към Иранското ядрено споразумение и кулминирайки с отказа си да наложи вето върху резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, който постави по-голямата част от вината върху израелтяните за настоящата патова ситуация.

Тази действия, особено скорошната резолюция, премахнаха стимулите за палестинските власти да приемат предложението на Нетаняху да се започнат преговори за мир, основан на компромис. Тя бяха погрешно накарани да повярват, че ще могат да постигнат държавност чрез ООН, или по друг начин, който да не включва компромис.

Иранското споразумение, макар и да забавя иранското постигане на ядрено въоръжение, на практика гарантират, че той ще получи възможността да развие ядрен арсенал веднага след като основните ограничения в споразумението изтекат през следващото десетилетие. Израел няма да позволи на режим, който се е заклел да унищожи националната държава на еврейския народ, да получи подобно оръжие.
Затова и възможността за бъдеща опасна военна конфронтация се увеличава, а не намалява, заради зле договореното споразумение с Иран.

Провалът на Обама да наложи своята заплаха за червената линия към режима на Сирия за използването на химическо оръжие отслаби авторитета на Вашингтон сред неговите съюзници и противници. Той създаде вакуум на сила, който бе бързо запълнен от Русия. Турция също демонстрира мускули, докато нейният сприхав президент-мегаломан Реджеп Тайип Ердоган използва извинението „Ислямска държава“, за да се справи с друг съюзник на САЩ – кюрдите, които имат също толкова силни претенции за своя държава, колкото палестинците.

Традиционните съюзници на САЩ в Близкия изток – Израел, Египет, Саудитска Арабия, ОАЕ и Йордания бяха отслабени от политиката на Обама, особено заради споразумението с Иран. Американските традиционни противници - Иран, Сирия и „Хизбулла“, бяха засилени, както и Турция.

Тероризмът нарасна и се премести на север към Европа, частично в резултат на сирийската криза. „Ислямска държава“, „Ал Кайда“, талибаните и другите терористични организации, въпреки че бяха отслабени остават сериозна заплаха за регионалната стабилност и за цивилното население.

Дестабилизираният Близък изток представлява засилваща се заплаха за съюзниците на САЩ и за мира. Вината за нестабилността е споделена от президентите Буш и Обама. Инвазията в Ирак и свалянето на Саддам Хюсеин разделиха страната, направиха я неуправляема и поканиха Иран да има важна роля в настоящите нестабилни условия.

Свалянето на Муамар Кадафи остави Либия отворена за увеличаващи се терористични влияния. Опитът Башар Асад да бъде свален превърнаха Сирия в кошмар.

Насилственото „пенсиониране“ на Хосни Мубарак първоначално постави Египет под контрол на „Мюсюлманското братство“ и засили „Хамас“ в Ивицата газа. Само превратът, на който администрацията на Обама се противопостави, донякъде възстанови някаква стабилност в Египет.

Ливан стана напълно подчинен на „Хизбулла“, терористична групировка под влиянието на Иран, която има 100 хил. ракети, насочени към Израел. Шиитската дъга в момента преминава от Иран през части от Ирак и Сирия и завършва в Ливан.

Това е трагичното наследство на администрацията на Обама и нейните опити да поправи щетите, причинени от администрацията на Джордж У. Буш. Радикалните ислямистки терористи замениха авторитарните, но светски тирани.

И двата типа са лоши, но тираните поне дават някакво ниво на стабилност и предвидимост. Те също предпочитат да запазват тиранията си в собствените си държави, докато терористите предпочитат да изнасят своите зли тактики.

Трябваше вече да си научим урока от заменянето на тираничния шах на Иран с далеч по-тираничните и опасни аятоласи. Но не би. Ние решихме да подкрепим „демокрацията“ на Арабската пролет, което доведе до сменянето на недемократичните домашни тирани с недемократични международни терористи.

Историята ще гледа с добро око на вътрешните успехи на Барак Обама, но сурово ще съди неговата близкоизточна политика .

Авторът Алън Дершовиц е професор в Харвардския университет и автор на „Електорна дисфункция – наръчник за „невъзбудени“ гласоподаватели“.
Превод:Агенция Фокус