Не реформа, реформация ни трябва

Иво Инджев, www.ivo.bg

Кажете ми една просперираща православна държава. Бих искал да греша. Но гледам какво става. Трите най-бедни държави в ЕС са тъкмо трите православни Румъния, България и Гърция, където разпадът на държавата за трети път от само 50-60 години насам заплашва да се превърне в регионална и дори международна криза.

Колкото и да сме различни с гърците, приличаме си по навика да замитаме боклука под леглото. Карай да върви! Гърците, както и ние, не намериха смелост и сили да си отговорят на въпросите за собствената си гражданска война от 40- те години на миналия век. Въглените на омразата от братоубийството бяха възприети като нестинарски огън, през който нашите съседи тичаха боси. Балканско юначество, без вникване в същината на проблема, който лумва по тази причина отново.

Сега в Гърция надига глава анархията. Претендиращите да защитават свободата срещу несправедливостта на грабителите са на ръба да започнат да грабят банки. Засега “само” ги нападат и убиват техни служители. Циничната фраза” за каквото и да говорим, винаги става дума за пари”, намира своето предно потвърждение в цинизма на …идеализма. Нали от идеалистични подбуди атакуват символите на капитализма!

В Русия, както повеляват мащабите й, също се борят със себе си от сърце, но грандиозно, с православна пищност, разточителност и гигантомания. Доказват си, колко са велики. За целта подготвят най-скъпо струващия парад в страната в съвременната й история. Напук на някаква си световна икономическа криза. Искат да смаят планетата и да скрият от себе си факта, че най- богата на ресурси държава в света не успява да ги смели за благото на народа си, а ги е впрегнала в доктрината на имперското величие. Както винаги. Което показва, че в самата доктрина, която не се променя при никакъв режим, има нещо сбъркано.

Истината е, че православните народи, харесва ли ни това или не, са пропуснали болезнената и кръвопускаща дори реформация, която ориентираните към производство и търговия европейски народи от централна и северна Европа изживяват болезнено още през 16- ти век. Тази вълна преобръща приоритетите на западните общества, накланяйки везните в полза на индивида, комуто държава служи – с монарх, или ( по- късно) без начело. Индивидът там има интерес от стабилност и държавност, но преди всичко се бори за собствените си права, върху които се крепи цялата успешна конструкция на ефективността в икономиката.

Какво остави например след себе си разпадналата се британска колониална империя, която узря за решението да се откаже от опита да задържи “перлите” в короната си след Втората световна война? Остави блестящи в днешно време примери на забогатели, но не от природните си ресурси, анклави на пазарната икономика. Като Сингапур, Хонконг, Нова Зеландия. Завеща успеха на модела си дори на сочената някога за еталон на бедност Индия, един субконтинент, обединяван в разнообразието си от общото си колониално британско минало ( не случайно английският е единственият общ език сред безкрайното многообразие на етносите и езиците им). За наследството от мащабите на Северна Америка, САЩ и Канада, както и за континента Австралия, да не говорим.

Приказките за западния просперитет, като резултат от грабителството на колониализма, щяха да бъдат единствено вярното обяснение, ако Русия не беше най-голямата колониална държава на планета от столетия насам. Защо не вземе да разграби несметните сибирски богатства и да си заживее охолно. Сибир е тъкмо символът на руския цивилизационен провал. Там живеят около 12 милиона души – гигантска пустиня от тази гледна точка, останала неусвоена от човека, който в същите условия другаде ( като в Аляска) е постигнал чудеса.

Впрочем Сибир става част от Русия някак автоматично, по подразбиране и поради липса на “други желаещи” в онези векове, когато бегълци от московския терор постепенно започват да колонизират покрайнините на огромната пустош. Векове наред централната власт няма реален контрол над тези хора. Иронията е в това, че тъкмо тиранията на Москва и бягството на свободолюбивите руснаци от нея в перспектива й осигуряват постепенното приобщаване към европейската част на страната най – голямата съкровищница на света без същата тази централна власт да си е “мръднала пръста” за това. Ето на тези свободни по дух руснаци днешна Русия трябва да се кланя и да строи паметници. Но нищо подобно не ми е известно да се случва.

Вместо това в Русия днес отново се надига култа към Сталин, комуто и Чингиз хан може да завиди по масово изтребване на руснаци. С вожд като подобния му Путин, това не е много за чудене. Човешкият живот не влиза в сметката на такива вождове, а и народът е приучен на този начин на мислене “поне” от времето на Иван Грозни. Иска си величието на държавата, каквато и да е цената за този безкраен военен парад. Така му припяват от църковните и пропагандните амвони от векове.

В Гърция, където избегнаха изясняването на причините за трагедиите от миналото, то заплашва да се завърне. В Русия миналото направо дефилира на централния площад, гордо с тази реставрация. И ние си мисли, че с подобния начин на мислене ще надхитрим съдбата си на изоставащ народ и бедите ще ни подминат?
Време е за реформация.