Недосегаемите от България

Колаж:EconomyNews.bg

Да се вгледаме в лицата на три публични фигури – предприемач-политик, политик, предприемач: Делян Пеевски, Сергей Станишев, Иво Прокопиев.
Те си приличат – физически, по възраст, начален статус в обществото. Те ли са новите герои на български преход, след като родителите им привидно се оттеглят?
Кой е „Героят на нашето време”? Бизнесменът, политикът, олигархът, онзи, който има властта да влияе върху обществото? Или задкулисният играч, в чиито ръце, казват, е истинската власт? А може би истинският „герой” е протестиращият човек…, пита Асен Константинов, театровед.
 

Какво е мислел банкерът Атанас Буров за силните на деня в България?

Ето фрагменти* от „Срещи с Буров”.
„Страшно е как историята се повтаря. Страшно е колко еднакво поробени остават хората, без значение дали робството им е наложено отвън или отвътре. Страшно е как отдавна забравени думи, излизат отново наяве, като ехо от един отминал, но още толкова актуален свят. Точно такива са и думите на Атанас Буров.
Някои от вас сигурно ще им се ядосат, а други ще заклатят глава и ще осъзнаят с още по-голяма сила безизходицата на тази държава. Държавата, в която без сопа и въже не може да вирее, държавата, в която всеки живее сам за себе си, държавата, в която журналистите следват само принципа на нагаждачеството, държавата, в която хората са стадо…
И може би никакви протести и революции не могат да ни превърнат в нещо друго. Защото ние просто сме си такива.
„Хората се раждат неравни – и по социално положение, и по дарби и по всичко. Как ще бъдат равни? Не могат да бъдат равни. Никога. Човек е създаден да се бори за хляба си, за място под слънцето, за жени, за пари, за обществено положение. Кой ще победи? По-умният, по-силният, по-храбрият, по-безочливият, по-грубият, по-нахалният.
Хората не се променят, не се превъзпитават. Те само чистят мъничките, сухи клонки по стъблото на вековния дъб, а големите клони и дънера си остават същите.
На българина всичко трябва да му се дава отмерено и никога да не му се плаща много високо. Защото като забогатее, той се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешки образ. За него няма нищо свято на този свят. Парите отприщват пороците му, слабостите и злобата му. Българинът прощава за всичко, но не и на преуспяващите. Или на тези, които стоят над него. Българинът с пари се смята за много по-умен от този, който ги няма.
Какво е трудолюбието? Глад, страх от утрешния ден, жажда за пари – това са пружините, това са моторите, които тласкат шайбата на трудолюбието. Не е вътрешната потребност. Казват, че българският народ бил трудолюбив. Народ, който има по календар 169 черковни и официални празници не е трудолюбив. Черквата в България, колкото и добро да е направила, разврати този хубав наш народ, направи го хайлазин.
Народът е с всеки, който държи калъча.. Народът е стадо. Той слуша само гласа на пастира, който държи сопата и който храни кучетата. Това е народът.. Народът се лута, чака някой да го поведе и да му каже „свободен си”. Световната практика е такава – няма управия без сопа, въже и остен.
Българският политик неминуемо свързва властта с пържолата, бута, жената, парата, златото. Парата е символът на властника в България. Той иска пари, пари, пари. Иска злато, злато, злато. Иска къщи, къщи, къщи. Иска вили, вили, вили. Иска коли, коли, коли. И не за своя сметка – а за сметка на партията си, на държавата си, на народа си. Това властогонство е бясна болест – който е ухапан веднаж от нея – умира цял живот, като бесен. И е бесен за власт – срам и позор, но е така.
Политиката има свои закони. Тя не търпи интелигентните на трона си. Тя иска полуинтелигентни. Полудипломати, полуполитици.
Хората, които трябва да осъществяват хубавата идея, се покваряват само за половин година. И най-хубавата идея може да се провали, когато няма кой да носи знамето. Знаменосец става не човекът, който крои дълбоки планове и мънка, когато говори, а който решава бързо, смело и говори сладко.
Аз като не съм добре, целият свят да е добре – това не ме радва. Аз ще се радвам, ако целият свят е зле като мене. Това е човекът, това е същността му.
Българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересува как ще се развиват нещата занапред – важното бе той да оцелее. Той да е добре. Угодничеството, нагаждачеството са като че ли най-ярките национални черти на българската интелигенция.
Българинът ще стане велик гражданин на света в деня, когато зареже най-долното си качество – винаги да гледа да мине тънко и да не си плати справедливо за това, което получава.
Но аз не съм песимист. Аз съм дълбоко убеден, че каузата на България не е загубена, и бих желал да вдъхна във вас същата вяра, да повдигна вашите сърца, да ви дам малко от моя оптимизъм, защото оптимизмът е извор на вяра и енергия, а българският народ има нужда в днешния момент от едното и от другото, за да търпи, да се надява и да действува…”
*Източник:beU.bg