Обама под натиск у дома & в чужбина

Колко дълго една страна, представляваща под 5 процента от световното население и 22 процента от глобалната икономика, може да остане водещата военна и политическа сила в света? Този въпрос се задава все по-настойчиво в Близкия изток, Източна Европа и Тихоокеанския регион.

Откакто приключи Студената война, смазващото надмощие на военните сили на САЩ е централният факт в световната политика. Сега тази сила е подложена на изпитание в три критично важни региона, където съперниците на Америка тестват решимостта й, а САЩ обмислят кога и дали да отвърнат на натиска.

Обърнете внимание на три статии, които бяха публикувани във "Файненшъл таймс" миналата седмица. Първата: "САЩ предупреждават Москва да не ескалира военната операция в Сирия". Втората: "Бойни кораби на САЩ ще оспорят китайски претенции в Южнокитайско море". Третата бе, че Великобритания се е съгласила да се присъедини към САЩ и Германия за разполагане на войски в балтийските държави.

Тези събития се случват в различни части на света, обаче са свързани. Военната мощ на САЩ е това, което гарантира здравината на границите из цял свят. В Близкия изток САЩ имат огромни военноморски и военновъздушни бази, които са там, за да успокояват приятелите и да сплашват съперниците. В Източна Азия ВМС на САЩ свикнаха да третират Тихия океан като "американско езеро", гарантирайки свободата на корабоплаването и давайки гаранции на съюзниците си. В Европа НАТО гарантира териториалната цялост на своите страни членки, а САЩ поемат 75 процента от военните разходи на НАТО.

Нещата обаче се променят. Руската намеса в сирийската гражданска война изложи на показ степента, в която САЩ са загубили контрол в Близкия изток след промените вследствие на Арабската пролет и изтеглянето на американските войски от Ирак. При нежеланието на САЩ да пращат отново сухопътни сили в Близкия изток Москва забеляза вакуума във властта и го запълни. С изстрелването на крилати ракети по Сирия руснаците дори направиха подигравателна имитация на предишни военни намеси на САЩ в региона.

В Европа руското превземане на Крим от Украйна миналата година бе първото силово анексиране на територия на континента от края на Втората световна война. Не е изненада, че балтийските страни, които някога бяха част от Съветския съюз, са силно разтревожени от прецедента, което доведе до решението на НАТО да подсили военното си присъствие в тях.

В Азия програмата на Китай за застрояване на острови в Южнокитайско море се оформи миналата година, превръщайки теоретичната претенция на Пекин над териториални води на хиляди километри от бреговете му в нещо далеч по-конкретно. Америка казва, че не заема страна по териториалните спорове на Китай със съседите му, но че е решена да защитава свободата на корабоплаването в Тихия океан. Това води до решението на ВМС на САЩ да оспорят идеята, че Китай е установил териториални води около новите си изкуствени острови.

И трите спора са напомняне, че въпреки модното говорене за един "свят без граници", контролът над територия продължава да е нещо фундаментално в световната политика. Както казва бившият британски дипломат сър Робърт Купър: "Световният ред е териториален ред. Ако не знаете кой притежава територия, не знаете нищо за международния ред." Томас Райт от института Брукингс излага сходна теза, когато изтъква, че международната политическа стабилност зависи от "доброто здраве на регионалния ред, особено в Европа и Източна Азия. Ако тези региони се разпаднат, нищо няма да спаси световния ред."

Европа и Източна Азия не се разпадат, но ръбовете им са се поразплели. Междувременно, образът на един наистина разпадащ се Близък Изток допълнително смущава както Европа, така и Азия чрез повдигане на въпроси за могъществото на САЩ и трайността на международните граници. Дори някои американски стратези, които отдавна настояват, че САЩ трябва да "ребалансират" външната си политика към Азия и да са по-малко активни в Близкия изток, сега размислят и смятат, че усещане за отдръпване на САЩ от Близкия изток подкопава престижа на САЩ в Азия.

Администрацията на Барак Обама е под натиск, у дома и в чужбина, да възстанови имиджа на американската мощ, като реагира по-енергично на тези териториални предизвикателства. Решенията да се изпратят кораби във води, над които Китай има претенции, и да се разположат войски в балтийските страни са отговор на този натиск. Обама обаче продължава да осъзнава колко контрапродуктивни са били неотдавнашните военни намеси на САЩ в Ирак и Либия, а също така е основателно предпазлив за рисковете от военна конфронтация с Русия или Китай.

Картината допълнително се усложнява от спор коя е "ревизионистката" сила в световната политика. САЩ приемат руските и китайските териториални претенции като предизвикателства за световния ред. Руснаците обаче твърдят, че Америка е тази, която в действителност подкопава световния ред, като спонсорира "смени на режима" в страни като Украйна и Сирия.

В твърденията на Русия има елемент на пропаганда. Както Пекин, така и Москва обаче изглежда наистина се безпокоят, че освен ако не дадат отпор на мощта на САЩ, може и те в крайна сметка да станат жертва на подкрепена от американците смяна на режима. Американците от своя страна се безпокоят, че ако допуснат разпространение на териториалния ревизионизъм, светът ще стане много по-анархично и опасно място с подкопаването на глобалното им влияние.

Смесете тези страхове и получавате рецепта за типа опасни регионални спорове, които възникват по целия свят.

    /БТА/