Обаманомиката: философията на обърнатата пирамида

От Робърт Райх
Преди двадесет и осем години Роналд Рейгън използва острия икономически спад от 1980-1982, за да приложи икономическа философия, която не само даваше сила и смисъл на широк кръг инициативи, но и предлагаше път обратно към подпомагания икономически растеж. Дали има подобна вдъхновяваща идея и зад икономическата политика на Обама?
Независимо от експанзивното и скъпо струващо навлизане на Министерство на финансите и Федералния резерв на Уолстрийт, 10-годишният бюджет на Барак Обама (чиито предвиждания може да се окажат доста оптимистични, ако икономиката не тръгне нагоре до началото на следващата година) представя забележително консервативна картина. За 10 години се очаква данъците да паднат до около 19% от БВП, по-ниско отколкото в края на 90-те. Разходите ще се понижат до близо 22.5% от БВП, около нивото им при Роналд Рейгън, включително неналежащи разходи за отбрана от приблизително 3.6% от БВП – най-ниското им ниво, откакто започна събирането на такива данни през 1962.
Истинската разлика между Обаманомиката и Рейгъномиката касае ролята на държавата за постигането на ръст и просперитет. Мотивиращата идея на Рейгъномиката беше, че икономиката расте най-добре отгоре надолу. По-ниските данъци върху богатите ги стимулират да работят повече и да инвестират повече. Когато го направят, всеки има полза. Нито Рейгън, нито защитниците на икономиката на предлагането не обещаха изрично тези ползи да „се стекат надолу“ до всички други, но широко се приемаше, че това е обосновката.
Рейгъномиката със сигурност отбеляза началото на един от най-дългите бичи пазари в американската история и генерира огромни печалби на върха. Но ползите от нея не бяха масово споделени. След данъчните намаления на Рейгън ръстът на средните заплати се забави след отчитане на инфлацията. След данъчните намаления на Джордж Буш от 2001 и 2003, средната заплата се понижи. Междувременно все по-голям дял от печалбите отиваше при 1% от населението с най-високи доходи. През 1980, преди Рейгън да дойде на власт, 1% най-високо платени получаваха 9% от общите доходи в страната. До 2007, преди икономиката да се срине, 1% най-богати прибираха 22%.
Обаманомиката, в противовес, постановява, че стопанството расте най-добре отдолу нагоре. Президентът предлага да се увеличат данъците върху сегментът от 2% най-високи доходи от началото на 2011. Тези данъчни повишения ще осигурят финансиране на стипендиите Pell, позволяващи на деца с по-ниски доходи да учат в колеж; на по-добро заплащане на учителите, показващи, че го заслужават; по-широк достъп до здравеопазване; подобрена инфраструктура и повече фундаментални научни изследвания. Тези и свързаните с тях разходи са предназначени да помогнат на американците да станат по-производителни. Може да го смятате за икономика на „стичащите се нагоре“ ползи. Ключът са публичните инвестиции. Рейгъномиката не разглеждаше никои публични разходи като инвестиции в бъдещето освен отнасящите се до военни цели. Така от 1980 насам федералните разходи за образование, професионално обучение, инфраструктура и фундаментални изследвания и развойна дейност (освен свързаната с отбраната научно-развойна дейност) се свиха като процент от БВП. И освен скромно разширяване на здравните осигуровки, предлагани за бедни деца, нямаше значителен опит здравното застраховане да бъде направено широко достъпно за американците.
Обаманомиката се основава на централната роля на публичните инвестиции за производителността на американците. Логиката е праволинейна. Капиталът вече не остава в границите на една страна, където да бъде пазен. Той се движи към онази точка по цялото земно кълбо, където може да получи най-добра възвращаемост. Част от него тече като високо ликвидни инвестиции, които преливат през границите при най-малката провокация, както сме свидетели в настоящата финансова криза. Но много е под формата на преки инвестиции в нови заводи и оборудване, телекомуникационни системи, лаборатории, офиси и най-важното, работни места. Такъв капитал отива в онези страни, които могат да осигурят висока възвращаемост или защото трудът е евтин, а данъците и регулацията ниска, или защото работната сила е високо производителна: добре образована, в отлично здраве и подкрепяна от модерна инфраструктура.
По този начин всяка страна е изправена пред скрития избор дали стратегическото й предимство да е в ниските разходи или високата производителност. През по-голямата част от последните три десетилетия стратегията на САЩ за заетостта клонеше към първото. Но това неизменно упражнява натиск надолу върху реалните заплати и все по-голям дял от населението.
Само онези американци, чиито родители могат да си позволят да им дадат висококачествено частно образование или здравеопазване и които се установят в места с отлична инфраструктура на телекомуникациите, транспорта, публичното здравеопазване и безопасността, успяваха да намерят по-сигурна връзка с глобалния капитал. Но дори те не са напълно осигурени икономически, защото са пред нарастващ недостиг на лесно намиращи се талантливи хора, на които могат да разчитат и не могат изцяло да избегнат недостатъците на влошаващата се публична инфраструктура, като например вечно задръстените пътища и летища.
Обаманомиката признава, че единственият ресурс, уникален за националната икономика е хората й – техните умения, прозрения, способности да си сътрудничат и транспортната и комуникационната системи, които ги свързват. Публичните инвестиции са ключът към привличането на дългосрочни частни инвестиции, така че населението на страната да може да просперира.
Бил Клинтън го разбираше, но не успя да направи много за влошаващите се американски публични инвестиции, защото дойде на власт по време на икономическа експанзия, когато основното притеснение бяха прекомерните държавни разходи, водещи до инфлация. Обама идва на власт по време на най-големия икономически спад от Голямата депресия насам и планът му представлява най-големия ангажимент за публични инвестиции.
Регулацията, извършена правилно, също е форма на публични инвестиции, защото дава възможност на потребителите и инвеститорите да са уверени за това какво получават и че страничните ефекти от дейностите няма да навредят на обществото. Рейгъномиката приемаше, че дерегулираните пазари винаги функционират по-добре. Това е така в много отношения. Но когато не го правят целият ад може да се изсипе върху нас, спъвайки икономическия растеж.
Енергийните пазари бяха дерегулирани и свършихме със сканадала Enron. Безопасността на храните и лекарствата бе пренебрегната, водейки до заразени продукти, които застрашиха потребителите и поставиха в риск цели отрасли. Финансовите пазари бяха дерегулирани и сега имаме глобален крах. Обаманомиката, наопаки, разглежда подходящата регулация като съществена предпоставка за устойчив растеж.
Според Рейгъномиката правителството беше проблем. То все още може да бъде. Но основният принцип на Обаманомиката е, че има дори по-големи проблеми, които не могат да бъдат решени без намесата на правителството. Чрез изграждане на икономката отдолу нагоре, засилване на публичните инвестиции и въвеждането на разумна регулация, Обаманомиката отбелязва обрат в икономическата философия, която доминира в Америка от 1981.

* Робърт Райх е професор по публична политика в University of California в Бъркли и бивш министър на труда в правителството на Бил Клинтън.