Оспорвани избори в Австрия

Кандидатът на Зелената партия Александер ван дер Белен победи крайнодесния претендент Норберт Хофер по време на оспорвания втори тур на президентските избори в Австрия, на който почти всеки втори избирател е гласувал за радикалната Партия на свободата.
След преброяването на пуснатите по пощата бюлетини стана ясно, че Ван дер Белен  печели изборите с 50,3 от гласовете, а Хофер е събрал 49,7%.
Опитът му като преподавател по икономика вдъхна увереност на избирателите вдясно, а връзката му със Зелените привлече симпатизантите на левицата. Така Александер ван дер Белен спечели изборите за президент в Австрия в отпор на крайната десница.
Убеден европеец и прагматик, той издигна центристка платформа, за да обедини повече хора. Въпреки че се яви като независим, в миналото той бе лидер на Зелените и бе подкрепен от тях. Медиите пък често го описваха като „по-малко зловредния“ избор.
Хофер призна поражението си. „Благодаря ви за подкрепата. Разбира се, тъжен съм“, заяви Хофер в социалната мрежа. „Усилията за тази кампания не са напразни, а са инвестиция в бъдещето“, каза още той.
 

Подемът на крайната десница в Австрия бележи края на традиционния център

The Guardian, Много преди края на оспорваните президентски избори в Австрия беше ясно, че независимо кой спечели вота, австрийските избиратели ще дадат поредната оглушителна победа на напредващите легиони от крайнодесни партии, чиято сянка притеснително дебне подстъпите към Европа.

Силната подкрепа за крайнодесния кандидат Норберт Хофер е знак едновременно както за скъсване с миналото, така и може би за смразяващо кръвта връщане назад. От Есекс до Есен и от Атина до Орхус гласовете за крайната десница ще бъдат разчетени като смъртна присъда за обичайната за поствоенния период центристка политика.

Партията на свободата извървя дълъг път от времето на смехотворния неонацистки демагог от Каринтия Йорг Хайдер, който си проправи път в правителството през 2000 г. По-ошлайфаните и по-малко конфликтни маниери на Хофер обаче не означават, че поставената от Хайдер дилема вече не е актуална. ЕС предприе извънредни мерки при влизането на Партията на свободата в австрийското коалиционно правителство преди 16 години, като наложи редица дипломатически санкции и на практика постави страната под карантина. Тези мерки обаче не просъществуваха дълго, а по-малките страни членки като Дания изразиха протест срещу това, което изглеждаше като „училищен тормоз“.

Сега обаче не се очакват подобни действия от ЕС – може би това се дължи на факта, че всички членове на Съюза вече имат собствени крайнодесни популистки или националистични партии. Някои, като „Истински финландци”, дори влязоха в правителството. Други като „Алтернатива за Германия” и „Датската народна партия” се превърнаха във влиятелни посредници. В Полша през есента на власт дойде дясната националистична партия „Право и справедливост”. Във Франция пък крайнодесният „Национален фронт” на Марин льо Пен вероятно ще има тежката дума на следващите парламентарни и президентски избори.

Горещите въпроси, които поставят тези крайнодесни и националистични сили, включват опасенията пред мигрантския поток към Европа, икономическата несигурност и липсата на работни места, нарастващото обществено разочарование от традиционните ляво- и дясноцентристки партии, недоверие към елитите, недемократичния ЕС и предполагаемата криза на идентичността, която се изразява в усещането за загуба на национално, етническо и културно единство. Трудно е да се каже какво може да бъде направено срещу политическия и социалния трус като този в Австрия. Санкциите през 2000 година не дадоха резултат. Нито пък решението на двете основни партии в Австрия да се обединят, за да спрат възхода на Хофер. Ако изолацията не е начинът, то тогава като решение се очертава или откровената съпротива, или пряката ангажираност (някои биха го нарекли сътрудничество) с крайната десница.

За разлика от времето на Хайдер, сега в Австрия е очевидна липсата на масови улични протести срещу Партията на свободата. В Германия и други европейските страни уличната съпротива срещу възхода на популистката десница често е спорадична и неорганизирана. Мнозина виждат пример за следване във Великобритания – както по отношение на референдума за европейското членство на страната, така и по отношение на съживяването на твърдата левица. Подемът на Джеръми Корбин и увеличеният брой на членовете на Лейбъристката партия може да бъдат приети като пряк отговор на възхода на крайната десница, включително Британската партия за независимост.

За нещастие на лейбъристите обаче тяхно собствено проучване показа, че партията не отговаря на опасенията на много от традиционните си поддръжници по теми като имиграцията, престъпността и социалната система, а освен това изборните й перспективи са много слаби. Лошите икономически условия и разбиването на политическия център, които дадоха тласък на крайната десница, подхранват и други форми на обществено разделение, което води до поляризация. В Испания например желанието на Каталония за отделяне се засилва непрекъснато, а традиционните партии се борят да запазят правителството след избори с некатегоричен резултат. Подобно явление може да бъде забелязано и в Шотландия.

Друг дестабилизиращ фактор са очевидните и повсеместни апатия и изолация, особено сред младите избиратели, въпреки че именно те са тези, които имат най-много да губят от дългосрочните политически проблеми. Рекордно ниската избирателна активност по време на последните европейски избори е един от притеснителните примери за това. Многобройните пагубни резултати от атаките срещу болната Европа са очевидни в неделните избори в Австрия. И въпросът дори не е в това дали центърът ще устои, тъй като той почти е изчезнал.