Пет проблема на висшето образование

Адриан Николов, ИПИ

Както всяка година, много публични университети привличат внимание с обявяването на поредната вълна на прием, с надежда да успеят да се сдобият с още неколцина нови студенти в началото на новата академична година, и покрай това да позакърпят бюджетите си. Закономерно, това е съпроводено от звучно цъкане с език от страна на всички наблюдатели, които са наясно с неспособността на висшите учебни заведения да запълват дори планираните си места, та камо ли допълнителните, независимо колко ниско са заложени критериите за прием. Тъй като това е казус, който не е от вчера, и причините за него не са се променили чувствително, в този текст ще се съсредоточим върху няколко други свързани проблема, които като че ли остават на заден план.

1) Отказ от акцентиране върху качеството на предлаганото образование. Целта на реформата във финансирането на висше образование е именно да се прехвърли фокуса на управлението на системата от механичното броене на студенти, часове, курсове и специалности към постиженията на студентите, придобитите знания и умения и последвалата им реализация на пазара на труда. След това обаче се повяват списъците със защитени и приоритетни специалности, както и всякакви други изключения, които на практика обезсмислят новия принцип. Освен излишна сложност на регулацията и де факто контра на реформата във финансирането, те създават допълнителен мотив университетите да полагат усилия, не толкова да предложат възможно най-доброто образование на студентите си, колкото да се сдобият с благоволението на администрацията за включване на специалностите им в списъците с изключения.

2) Чувствително разминаване между структурата на висшето образование и пазара на труда. И през последната година основният интерес на студентите остава съсредоточен върху специалностите от областта на икономиката, администрацията и социалните науки, което важи с особена сила за жените. Същевременно, основното търсене на пазара на труда все повече се съсредоточава в техническите, математическите и инженерните специалности (STEM) и няма изгледи тази тенденция да се промени в близко бъдеще. Част от причината за това е конкуренцията на алтернативното образование (школи, кръжоци и подобни), особено що се отнася до ИТ специализация, и в този смисъл ако искат да са конкурентни университетите, следва сериозно да помислят как да повишат качеството и привлекателността на тези си специалности. Длъжни сме тук да маркираме изменението в баланса на търсенето на висше образование в полза на STEM специалностите за сметка на хуманитарните през последните няколко години, но въпреки това то продължава да е далеч от търсенето на пазара на труда.

3) Прекъсната връзка с бизнеса и работодателите. Това не важи за всички факултети и всички университети, но мнозинството не обръщат особено внимание на по-нататъшната реализация на студентите си. Разбира се, „вината“ е споделена между работодателите и университетите, тъй като нито едната от двете страни не полага достатъчно усилия, за да изгради мост между образование и работа. Тук може да се мисли за по-силно застъпване на стажове на реални работни места в хода на обучението, както и за по-активна подкрепа от страна на работодателите на самия образователен процес.

4) Дефицити при преподавателите. Понастоящем, немалка част от академичната общност се съсредоточава почти изключително върху процеса на преподаване, и оставя настрана научната дейност. Това личи доста ясно от сравненията, включени в европейския индекс на иновациите, в който българските научни изследвания са сред най-малко цитираните, а страната се нарежда на последните места по участие в международни научни екипи. Това е резултат както от общата липса на провеждане и публикуване на изследвания, така и на навика да се пише на български език и да се публикува в слабо четени (и редактирани) издания на самите университети. От липсата на научна дейност обаче страда и образователният процес, тъй като преподавателите често са далеч от последните развития в сферите си. Тук е необходимо предоставяне на по-силни стимули за научна дейност, но обвързана с релевантността и влиянието на резултатите от нея.

5) Твърде малко програми на чужд език. Вероятността дори водещите български университет да се конкурират с тези във Великобритания или Швеция не изглежда прекалено голяма. Възможна стратегия е обаче прицелването в студенти от трети страни, особено от бившия Източен Блок, които търсят достъп до по-добро образование от това в държавите си, както и европейски дипломи. Това няма как да стане обаче без засилване на програмите на чужд (най-вече английски) език и улесняването на административните процеси за допускане на студенти извън ЕС до българското образование. Разбира се, пречки пред развитието на такива програми са както относително ниското качество на висшето образование като цяло, така и дефицитът на преподаватели, които могат да водят курсове на чужд език.

Гореизброените пет проблема далеч не са изчерпателни за състоянието на висшето образование. Решаването дори на един или два от тях обаче е за предпочитане пред  поредното обсъждане защо няма студенти (при това без да сме чели данните за демографските и миграционните процеси), и би помогнало значително за подобряването на качеството на образованието във вузовете.