Прав ли е Обама? Докато разкъсват ЕС.

Томас Фридман, в. "Ню Йорк таймс"

Както се вижда от неотдавнашното интервю на президента Обама пред сп. "Атлантик", той на практика мрази всички лидери в Близкия изток, включително тези на Турция, Ирак, Сирия, Израел, Саудитска Арабия, Катар, Йордания, Иран и палестинците.
Изглежда че главната цел на Обама е, като приключи мандата си, да може да каже, че е намалил американските ангажименти в Ирак и Афганистан, предотвратил е наша сухопътна намеса в Сирия и Либия, и е накарал американците да разберат, че има граници на възможностите ни да оправяме неща, които не разбираме, в страни, на чиито лидери не вярваме и чиято съдба не ни засяга толкова, колкото някога. 
В крайна сметка, както даде да се разбере президентът, повечe американци загиват всяка година от подхлъзвания в банята или удряйки се с колите си в добитък по шосетата, отколкото от терористи, затова трябва да престанем с желанията си да нахлуваме в Близкия изток в отговор на всяка заплаха. Всичко това звучи чудесно на хартия, докато не ни застигне и нас терористична атака като тази в Брюксел във вторник. Прав ли е Обама?
Ако посетите като мен Иракски Кюрдистан и разговаряте с много иракчани, започвате да си мислите, че Обама не е съвсем неправ. Присъствайки на дискусия във внушителния Американски университет в иракския град Сюлеймания, и като наблюдавам как иракските лидери се препират и се обвиняват взаимно, не горя от желание да си купя много акции на Иракската фондова борса.
Най-потресен бях, когато шейх Абдулла Хумеди Аджил ал Яуар, лидер на голямото племе шамар, живеещо около окупирания сега от ИДИЛ град Мосул, се изправи в елегантните си одежди, погледна иракския министър на петрола и попита: "Какво стана със 700-те милиарда долара (пари от петрол), които се изсипаха в Ирак, без да бъде построен нито един мост? Какво се случи с тези 700 милиарда? Най-искрено задаваме този въпрос."
Той бе възнаграден с най-бурните аплодисменти този ден. Ние не можем да стабилизираме Ирак или Сирия, ако техните лидери не желаят да споделят властта си и да престанат да грабят.
Но когато си тук, започваш също така да се чудиш дали Обама не е толкова вманиачен да защитава подхода си на ненамеса в Сирия, че подценява както рисковете от своята пасивност, така и възможността да използва американската мощ, за да насочва този регион по желания от нас път - без да трябва да се намесва където и да е. Първоначално си мислех, че Обама постъпи правилно спрямо Сирия. Но днес милионите бежанци, прокудени от Сирия, плюс напливът от икономическите мигранти от Африка през Либия (след тотално провалената операция на Обама и НАТО там), дестабилизират ЕС.
 ЕС е най-важният икономически и стратегически партньор на Америка и другият голям център на демократичния  капитализъм. Той допълнително усилва американската мощ, и ако бъде осакатен, ние ще бъдем принудени да влагаме много повече собствени ресурси за защита на свободния свят.
Ние и ЕС заедно трябва да мислим как да превърнем Либия и Сирия в безопасни места, за да пресечем бежанския поток, преди той да е срутил ЕС. Историята няма да прости на Обама, ако той просто се отдръпне.
В същото време пред Обама се открива възможност, каквато никой друг американски президент досега не е имал. В Близкия изток се появиха две прохождащи демокрации, и то в резултат на вътрешно развитие. Едната е Тунис, чиито лидери от гражданското общество спечелиха Нобелова награда за мир, след като написаха най-демократичната конституция в този регион досега. Но днес оръжия, бежанци и ислямски терористи, навлизащи от съседна Либия, която ние безразсъдно тласнахме към хаос, се опитват да дестабилизират тунизийския експеримент.
Западът трябва да залее Тунис с икономическа, техническа и военна помощ. "Тунис е прохождаща демокрация - каза ми бившият премиер на страната Межди Джомаа. - Тя може и да е малка страна, но ролята й за бъдещето на региона е огромно. Не мога да си представя никаква стабилност в региона, ако Тунис не успее."
Другият самовъзникнал демократичен експеримент е Иракски Кюрдистан, където кюрдите сами построиха университет от американски тип в Сюлеймания, защото искат да подражават на нашите либерални хуманитарни науки, а току-що откриха и втори Американски университет - в Дохук. Но малкият Кюрдистан днес подслонява 1,8 млн. бежанци от други райони на Ирак и от Сирия и при ниските цени на петрола той  е почти фалирал.
Кюрдското правителство, което разреши появата на силна опозиционна партия и на свободна преса, сега дава заден ход. Президентът Масуд Барзани отказва да сдаде властта в края на мандата си, а зловонието на корупцията е повсеместно. Съдбата на кюрдския демократичен експеримент виси на косъм. Повече американска помощ, обвързана с условие Кюрдистан да се върне към пътя на демокрацията, би свършила много добра работа.
 "Тук се води една голяма игра на оцеляване - каза Длауер Ала'Алдийн, шеф на Института за близкоизточни изследвания в Кюрдистан.  - Америка трябва конструктивно да се ангажира с кюрдите, да им предложи помощ при определени условия и да ги превърне в партньор, какъвто САЩ заслужават. Всички тук се вслушват в Америка и я обичат. (Кюрдският) народ иска Америка да го защитава от Иран и Турция."
Кюрдистан и Тунис са точно онова, за което сме мечтали: самовъзникнали демокрации, които могат да бъдат модел за другите в региона. Но те имат нужда от помощ. За съжаление, Обама е толкова обзет от манията да не бъде втори Джордж Буш-младши в Близкия изток , че е престанал да мисли как да бъде тук Барак Обама - как да остави уникално наследство и да осигури почва за демокрация. . . без да нахлува.
/превод:БТА