Случаят „Агрополихим”

Калоян Стайков, Институт за пазарна икономика
С този темп и манталитет на работа на управляващите не просто ще си изгоним инвеститорите, но, както се казва, дори и срещу тях да тичаме, няма да можем да ги настигнем. Като започнем с критиките към трите електроразпределителни дружества и заплахите за разваляне на приватизационните договори с тях, минем през нападките, че чуждестранните фирми у нас се побългаряват[1] и стигнем до откровеното изнудване на „Агрополихим“, което нашумя през изминалата седмица, човек може да си помисли, че страната няма нужда от чуждестранни инвеститори. Ако правителството продължава в същия дух, нищо чудно и малкото инвестиции, които привличаме в момента – 1,3 млрд. евро през 2011 г. на фона на 9 млрд. евро през 2007 г., да секнат. Тогава нито ниските данъци и ниските разходи за труд, нито разумната фискална политика ще ни спасят.

Главният герой от разигралата се през седмицата драма е производителят на торове „Агрополихим“ в ролята на инвеститор със сертификат за инвестиционен проект клас А, който получава през 2009 г. за изграждане на нов цех за производство. Компанията от 8 години се опитва да започне строеж на ново депо за отпадъци. Главният антагонист е Министерството на земеделието и храните в ролята на собственик на земята, върху която трябва да се изгради депото, който не е доволен от оценката на независимият оценител и иска тя да бъде завишена близо деветкратно. Кулминацията настъпи, когато главният герой заплаши да напусне постановката и да отиде да играе в театър в чужбина, а главният антагонист много бързо взе решение за исканата цена за земята, която е „само“ 2,5 пъти над независимата оценка.

След подобен театър едва ли някой би се изненадал, че чуждестранните инвестиции намаляват. Едва ли може да има и илюзии, че ще ги върнем, ако държавата им даде нови и по-атрактивни стимули. На фона на лошата бизнес и инвестиционна среда, подобни стимули ще имат по-скоро негативен ефект. Нещо повече, всички добри практики и постижения в страната, като ниските данъци и относително опростената данъчна система, ниските оперативни разходи на компаниите, разумната фискална политика и стабилната банкова система губят смисъла си, когато действията на управляващите и администрацията са непредвидими или открито корупционни/изнудващи. Какво го интересува един инвеститор, че плаща ниски данъци или че рискът от проблеми за банките е значително по-нисък в сравнение със старите страни-членки на ЕС, като държавата е миналата на ръчно управление? Решенията явно не се взимат на база на ясно определени правила – закони, наредби, правилници, а зависят от усмотрението на чиновниците, които „искат по-висока независима оценка“. Последното, между другото, е оксиморон.

Инвеститорът не се интересува дали рискът е кредитен, валутен, инфлационен, политически, демографски, географски и т.н., и т.н. Интересува го какъв е общият риск за страната – т.е. сборът от всички отделни рискове, което ясно се вижда от публикуваната класация за конкурентоспособност на швейцарският институт IMD. Тя включва 329 критерия, сред които регулаторна рамка, прозрачност на решенията, бюрокрация, подкупи и корупция и т.н.

Вижданията, че неувеличаването на данъци, повишаването на кредитния рейтинг на страната или успешното пласиране на външен публичен дълг ще доведат автоматично до повече инвестиции са тотално сбъркани. Подобни неща са единствено предпоставки, които за съжаление много „успешно“ са балансирани с негативни такива.

За да използваме вече постигнатите конкурентни предимства и да надграждаме върху тях е нужна още много работа, насочена към:

Намаляване на административния произвол и административното бреме;
Опростяване и ускоряване на процедурите по несъстоятелност, за регистрация на собственост и за получаване на разрешително за строеж;
Разширяване на мълчаливото съгласие за всички административни услуги;
Подобряване изготвянето и приложението на оценки на въздействие за всички променени и нововъведени нормативни актове;
Изчистването на държавните такси от елементи, различни от такива за „възстановяване на разходите“;
Прилагане на едни и същи такси, процедури (вкл. изисквания, формуляри, документи, инстанции) и срокове за еднакви услуги в различните общини.

Списъкът е далеч от изчерпателен, тъй като ако трябваше да е такъв, щеше да е твърде дълъг, но е добро начало. Ако искаме да задържим настоящите инвеститори и да привлечем нови, трябва да има цялостно подобрение на инвестиционната среда, а не само на части от нея. В противен случай с едната ръка градим, а с другата – рушим.

[1] На годишната среща на КРИБ миналата есен премиерът обясни, че ако новите чужди инвеститори са като старите, по-добре да ги няма
Заглавието е на EconomyNews.bg