Турско вино? Амбиция и потенциал!

Ясен Захариев

Виното е едно от последните неща, с които свързваме името на Турция. Затова пък в колективната ни памет тя е най-яркият и травматичен спомен, който задава голяма част от собствената ни идентичност като нация.

Турция, разбира се, е не само спомен, но и настояще. Тя е най-близкият ни съсед, за когото не знаем, а често и не искаме да знаем много. Виното за пореден път може да се окаже мост, който да ни свърже с нещо, колкото близко, толкова и непознато.
„Турско вино! Ти шегуваш ли се?”

Турското вино атакува сравнително отскоро световния пазар и все още е слабо познато. Но също както в днешната турска икономика, и във виното на Турция се крие амбиция, потенциал и сила. Въпрос на време е това да се види по-ясно. Виното наистина не се връзва с образа на Турция у нас. И все пак дори никога да не сте опитвали турско вино и да сте на мнение, че най-доброто, което Турция може да даде на света са сериалите, баклавата и локума, е достатъчно просто да отворите една географска карта.

Пред вас е огромна територия от почти 800 000 км² с разнообразен климат и дълги крайбрежни ивици на Средиземно и Черно море. Няма никаква логика лозите да не виреят в тези територии. От тази гледна точка не е толкова странно, че към 2010 Турция е четвъртата (!) по големина държава в света по лозови насаждения (след Испания, Франция и Италия), като почти всичко от тях обаче отива за сурова консумация и стафиди.

За разлика от християнска Европа виното никога не е било характерна част от културата на бившата Османска империя и това няма как да не се вземе под внимание. Но модерна Турция развива тази индустрия въпреки всички трудности, пред които я поставя напоследък управлението на Ердоган. От миналата година част от политическата му програма е ограничаването на консумацията на алкохол в страната, като най-голям дял в нея (около 90%) има бирата. Останалите 10% се поделят от концентратите и виното. Като се има предвид, че близо 2/3 от населението на Турция изобщо не употребява алкохол, това се счита за популярна мярка. От тук лесно да се достигне до извода, че турският винен маркетинг е агресивно насочен към износа и към чуждия консуматор. За турското вино това не е просто стратегия, а въпрос на оцеляване.
Уроци по автентичност

В Турция има седем обособени винарски района, четири от които са в Мала Азия или Анатолия (Анадол е турската версия на Анатолия – старогръцкото име на полуострова). Седемте района са, както следва: Югоизточна Анатолия, Средноизточна Анатолия, Средносеверна Анатолия, Средноюжна Анатолия, Средиземноморие, Егейско крайбрежие и накрая – крайбрежието на Мраморно море.

Трудно е да се каже кой от изброените е с най-голямо значение, но е очевидно, че малоазийските райони са от особена важност. Към момента няма закон, който да забранява на винарите да използват грозде от различни региони. Това им дава възможност да избират свободно какво и откъде да взимат с оглед на крайните резултати, които искат да получат. И ако произходът на гроздето не е нещо, което може да служи за указание относно характера на полученото вино, то използването на местни сортове се оказва определящо за вниманието към турското вино през последните години. Към това трябва да прибавим и факта, че в Турция никога не е имало филоксера. Местните лозя стоят здраво върху оригиналните си корени, а историята на виното тук според археологически открития е на не по-малко от 7000 години.

Инвестициите и интересът към местните сортове са част от по-голяма стратегия, характерна не само за Турция, но и за останалите балкански страни с изключение на България. Съседите ни без проблем са стигнали до простата истина, че ако си малък играч на глобалния винен пазар, не можеш да заемеш подобаващо място, освен ако не си оригинален и добре представен. Ето защо турците хвърлят големи усилия в правенето и представянето на вина от непознати за света сортове.

Парадоксално е, че единствено Съюзът на енолозите в България вече четвърта година организира един конкурс, посветен не само на българските, но на местните балкански сортове изобщо – Винобалканика. Енолозите обаче, както знаем, само правят вината, но какви сортове да се засаждат и селектират, какви вина да се правят от тях и как да се представят те на пазара, е въпрос на дългосрочна визия и изобщо не зависи от тях.

Добрите практики

В близката 2008 стратегическото партньорство на няколко водещи турски производители води до създаването на Wines of Turkey, организация, чиято мисия се изчерпва в едно изречение - "да изгради пазар и култура на виното в Турция и да увеличи износа чрез превръщането на Wines of Turkey в общ бранд, асоцииран с качествено вино"! За краткия период от около пет години откакто съществуват, Wines of Turkey успяха да привлекат вниманието на световните винени специалисти. Участието им в различни фестивали и международни конкурси е забележително и дава резултати, за които в момента горделивата и развита българска винена индустрия може само да си мечтае. Ключът за този успех е в идеята за общ национален бранд, която не е чак толкова сложна. Защо не се случва това в България? На този въпрос трябва да се посвети не една, а цяла серия от статии, а най-добре открит дебат с всички заинтересовани лица.

Сега да се върнем към Турция. Кои са местните сортове, на които се възлагат най-големи надежди? Какво е характерно за винопроизводството през последните години и какви цели си поставят турските винари? За да си отговори на всички тези въпроси, част от екипа на DiVino реши да се разходи до Турция. Посетихме най-старата и най-голяма изба – Каваклъдере (Kavaklıdere), които бяха така любезни изчерпателно да ни отговарят на всички въпроси и да ни дадат да опитаме всяко вино, което поискахме да опитаме. Тук му е мястото да напомня на обичайните скептици, че макар и да се изявявам като винен журналист на свободна практика, по професия съм доцент по философия и не пиша PR материали, така че всичко в тази статия е плод на собствен опит и убеждения.
Каваклъдере – частният случай

Първите впечатления понякога са важни, защото индиректно казват някои съществени неща, които много хора, седнали пред телевизорите си в България, няма как да знаят. Като граждани на ЕС се отправихме с гордо вирнати паспорти и глави към азиатската част на Турция. Накрая на двулентовия българо-европейски път, осеян с дупки и без маркировка, се озовахме в мизерията и неучтивото чакане на ГКПП Капитан Андреево.

Веднага след като напуснахме България, говорихме с учтив турски митничар, след което веднага се озовахме на равен път, после на добре поддържана магистрала, която бързо-бързо ни отведе до Истанбул. Пътните знаци са навсякъде и много, не са надупчени, нито са сложени хаотично и на случайно място; обществените тоалетни – безплатни и чисти; хората – вежливи и усмихнати. В азиатската част след Истанбул до Анкара нещата не само че не са по-различни, а дори изглеждат още по-добре. Навсякъде покрай пътя кипи някаква работа – строежи, нови пътища, работещи фабрики, джамии, много джамии. Виждаме всичко това набързо и в рамките на часовете, които са ни необходими, за да стигнем до Анкара, но впечатленията са ясни и неопровержими. На следващия ден се вижда, че винарската индустрия се вписва добре в това оживление.

Каваклъдере е основана в Анкара през 1929 и разполага с три изби – Akyurt до Анкара, Cappadacoia близо до Невшехир и Pendore до Маниса. Имахме възможност да видим отблизо избите в Анкара и Кападокия. От производствена гледна точка те не правят особено впечатление. Редови изби с модерно оборудване, добра хигиена и еднотипна за бранша по целия свят техника. По-интересно е какво минава през тези изби.

Като цяло Каваклъдере притежават около 600 хектара собствени лозя, но купуват грозде и от местни лозари. Това, на което залагат в Анкара, са основно местните сортове каледжик карасъ (Kalecik Karası), боазкере (Boğazkere) и окюзгьозю (Öküzgözü). Дегустацията, която направихме, беше водена от главните им енолози, две млади, около 30-годишни жени, говорещи френски и английски – Аху Камли и Санем Карадениз. В началото ги помислих за част от обслужващия персонал, а после, разбира се, се засрамих. В случая стереотипите, които носех със себе си, не ми позволиха веднага да възприема очевидното – в центъра на Анадола две млади жени отговаряха за виното на най-големия турски производител. Оказа се, че им помагат френски консултанти и че са се учили от друг турски енолог (също жена), която в момента работи в Нова Зеландия. Ние бяхме никому неизвестни български журналисти, а на дегустацията главните енолози на Каваклъдере, вместо да ни обясняват отвисоко истините за виното, седяха с тетрадки срещу нас и старателно си записваха впечатленията ни. За това също не бях подготвен.

Цялата статия можете да прочетете в DiVino.bg