Управление на слуховете: Енергетика

Красен Станчев, ИПИ
Седмицата и особено последните дни бяха рекордни в разпространението на слухове за енергетиката. Обяснението на това защо се случва именно сега е в опита вредните решения от миналото да се представят като успех.

Слух първи: енергиен борд и "грабеж"

Най-яростният защитник на произвола в ценообразуването и на проектите на Газпром и Росатом във вреда на българските потребители се опитва да разпространи слуха, че енергийният борд щял да "легализира грабежите", защото в борда щели да влизат представители на всички отрасли в енергетиката, а те нямало да допуснат промяна в договорите.

Твърдението е смесица от глупост, неразбиране, наглост, а може би и страх от появата на т.нар. енергиен борд.

Изчистена от подробности, неговата мисия е да:

1. Прилага законите такива, каквито са; на първо място - закона за енергетиката и свързаните с него закони, но също така и закона за задълженията и договорите, търговския закон и практика, включително директивите и практиката на ЕС;

2. Гарантира ценообразуване, което покрива разходите за производство и доставка на електроенергия (и енергийни ресурси), каквито са смисълът и буквата (чл. 31) на закона за енергетиката и каквато е нормалната логика на бизнеса.

Естествено, изпълнението на тези две задачи предполага:

а) коригиране на незаконни и необосновани решения и действия;

б) договаряне на мерки по стабилизиране на отрасъла и неговото регулиране и

в) подготовка на системата за либерализиране без загуба на стойност и капитал.

Такъв е смисълът на дългосрочното и устойчиво стабилизиране на енергетиката. Либерализацията е в полза на бедните. Досега тя се отлагаше, независимо от прокламираните леви и популистки идеи в управлението на страната от 2005 г. насам. Именно за да могат правителствата, които и да са те, да преразпределят проекти, инвестиции и капитал в енергетиката в полза на приятели или интереси на руски държавни компании.

Слух втори: т.нар. дългосрочни договори

От изказванията по повод енергийния борд излиза, че те били проблем и че едва ли не са подписани едностранно от онези, които ги изпълняват.

Исторически ситуацията е съвсем различна.

Част от тези договори започва да се обсъжда и подготвя в края на 1990-те, част - през 2003-2004 г., част - след 2006-2007 г.

В края на 1990-те България подписа споразумение за присъединяване към ЕС. Както и във всички подобни страни-кандидати, така и тук следваше да бъдат изведени от експлоатация съветските атомни реактори поради простата причина, че не съответстват на стандартите за сигурност, възприети навсякъде по света след аварията в Чернобил. Ставаше дума не само за сигурност на самия реактор и системите за управлението му, а за изискването за конструкция, която ги предпазва срещу разпространение на радиация при подобни събития, т.е. за т.нар. кожух.

В тази ситуация, предвид наличието на неизползван местен енергиен ресурс - въглища и предвид липсата на инвестиции в него след 1960-те години, изглежда разумно новите мощности в замяна на старите реактори в "Козлодуй" да използват именно него. Пътем се решаваха няколко други проблема: замърсяванията от старите централи, изпълнение на задълженията по международни стандарти за емисии и намаляване на зависимостта от внос на енергийни ресурси от една страна.

Договорите за новите ТЕЦ в Марица Изток бяха подготвени именно с такъв замисъл през 2001 г. и след това бяха потвърдени през 2006 г. с издаването на всички разрешителни, мобилизирането на ресурс, инвестиции и изграждане новите централи.

През 2002 г. правителството реши да спре старите блокове 3 и 4 на "Козлодуй" по-рано, отколкото е възможно продължаването на тяхната експлоатация (примерно 2008-2010 г.) и да даде път на проекта за АЕЦ "Белене".

Този проект отлага либерализацията и прави невъзможно нормалното протичане на приватизацията, което да премине първо през приватизация на производството, а след това - на електроразпределението. Едно от възможните решения в тази ситуация е приватизирането на последното: създадени са по закон съответните дружества и след това те са продадени, като възникват сегашните ЕРП-та. В техните договори е записано, че след 2007 г. те трябва да оперират на либерализиран пазар.

Това обаче не се случва, защото през 2006 г. е подписан договорът за АЕЦ "Белене" и той предполага запазване на модела на единствения купувач, който сега се нарича "обществен", а тогава е просто НЕК, една тромава и зле управлявана държавна компания. Защото е очевидно, че НЕК ще срещне трудности за финансирането на други гигантомански хрумвания и проекти в енергетиката, през 2008 г. е създадена друга подобна структура - БЕХ, само че по-безсмислена от НЕК.

Запазването на единния купувач позволява обрастването на системата с други договори - от изпълнение на политиките на ЕС с ударно издаване на разрешения за ВЕИ, до проекти, които повтарят подходите на НДСВ и БСП по повод "Белене".

Проблемът в цялата тази история не е, че има такива договори, а в това, че те не се изпълняват, политиката и законодателството се променят, възникват нови държавни дружества като БЕХ, те се използват за капитализиране на еднолични банки като КТБ, а след това политиците търсят нови проекти и схеми за преразпределение на влияние в енергетиката.

(Следва продължение)

Заглавието е на EconomyNews.bg