Чуждестранните работници у нас и в ЦИЕ

Явор Алексиев, ИПИ

През последните години недостигът на труд, който от десетилетия забавя икономическото развитие на някои от по-старите страни членки на ЕС, се превръща във все по-актуален проблем и в страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ). В условията на рекордна заетост и почти невиждана ниска безработица, България не е изключение от този процес.

Данните на Евростат за първото тримесечие на 2018 г. показват, че безпрецедентните 43,1% от българските индустриални предприятия посочват недостига на труд като фактор, ограничаващ производството им. Обстоятелството, че страните от ЦИЕ (включително България) остават нетни донори на работна сила за по-развитите членки на ЕС, води до нуждата от преосмисляне на политиките и процедурите за предоставяне на достъп на граждани от трети страни до трудовите им пазари.

Предвид мащаба на проблема у нас, ИПИ се включи в изработването на международния доклад[1] „Трудова миграция и гъвкавост на правилата за наемане на работници от трети страни”. Докладът включва сравнителен анализ на нормативната уредба по отношение на наемането на чуждестранни работници в шест страни от ЦИЕ (България, Чехия, Естония, Литва, Полша и Словакия) и Швейцария, както и цялостен преглед на ефектите от наемане на чуждестранни работници в европейските страни. Разнообразието в уреждането на този тип отношения е значително, тъй като директивите дават възможност за значителна дискреция на националните правителства. В резултат на това наемането на граждани на трети страни е сравнително сложен процес, дори когато става дума за общоевропейски инициативи за привличане на висококвалифицирани специалисти като Синята карта на ЕС.

Някои заключения от доклада

-Привличането на чуждестранни работници е един от възможните отговори на нарастващия недостиг на труд и разминаването между нуждите на работодателите и уменията на работещите на европейския пазар на труда. Чуждестранните работници могат да помогнат за намаляването на съществуващите дисбаланси на пазара на труда в приемащите икономики, като в повечето случаи „допълват” профила на местната работна сила, заемайки позиции, за които в момента не съществува предлагане на местен труд.

-Част от съпротивата срещу либерализирането на достъпа на чуждестранни работници до трудовите пазари в страните от ЦИЕ се дължи на грешните възприятия за мащаба на този феномен. Данните на Евростат показват, че през 2016 г. гражданите от трети страни формират едва 3,6% от активното население в ЕС, като България е на опашката в това отношение.  В допълнение, публикуваното на 13 април 2018 г. изследване на Евробарометър показва, че в 19 от 28-те страни членки на ЕС, местното население надценява поне два пъти реалния брой на имигрантите. България е една от страните, в които се наблюдава най-голямо разминаване (близо 9 пъти) между официалните данни за относителния дял на имигрантите от населението (1,3%) и възприятието на българските граждани за този дял (11,3%), като по-голямо е разминаването само в Полша и Словакия.

-В сравнителен план българското законодателство стои добре (най-вече като следствие от приетите в края на миналата година промени), но са налице отделни мерки, които заслужават внимание. Общите изисквания за предоставянето на достъп на чуждестранни работници до българския пазар на труда наподобяват на тези като Чехия и Словакия, но с уговорката, че у нас работодателите са задължени да предоставят сравними възнаграждения[2] с тези на българските работници. Макар подобно изискване да има и в други страни от ЦИЕ (като Полша и Литва), то се разпростира само до задължението за заплащане на минимална работна заплата. В това отношение е интересен подходът в Швейцария, където при определяне на минималното ниво на заплащане на чуждестранен работник се взима предвид не средното за страната ниво, а само това в регионалната икономика.

-За разлика от страни като Австрия, Естония, Унгария, Италия, Португалия, Словения и Великобритания, нашето законодателство е по-гъвкаво и не предвижда наличието на квоти за броя на гражданите на трети страни, работещи у нас. Интересното е, че този тип работници формират над 1% от активното население само в две от тези седем страни – Италия (6,2% с тенденция на спад) и Словения (1,7% с тенденция на ръст). В Унгария квотите са налице въпреки че на практика почти няма работещи граждани на трети държави. В Естония пък е налице облекчена процедура за наемане на чуждестранни работници в местни стартъпи, като последните са изключени от общия квотен принцип.

-Не се наблюдава връзка между динамиката на безработицата в приемащите държави и броя на чуждестранните работници в тях. Привличането на работници от трети страни е един от начините за намаляване на негативните икономически последствия от загубената в следствие на емиграция работна сила в България и други страни от Централна и Източна Европа. Въпреки че ограничаването на трудовата миграция само до висококвалифицирани специалисти е лишено от практическа обосновка (в условията на високо търсене и ниско предлагане и на нискоквалифициран труд), приемането на по-висококвалифицирани работници създава по-малко политически проблеми и прави трудовата миграция по-приемлива. В това отношение внимание заслужава крайно ограничения успех на Синята карта на ЕС, чиито ограничения по линия на заплащането силно ограничават способността на страните членки да привличат подобни работници.

-Предвид ниската атрактивност на условията за труд у нас гладкото функциониране на процедурите за наемане на чуждестранни работници е от огромно значение. Препоръките към България, в чието изготвяне участва и ИПИ, включват:

-Премахване на задължението на работодателите да декларират, че сезонните работници от трети държави разполагат с уреден транспорт и „подходящо” жилище за продължителността на престоя си. Няма причина работниците да не бъдат свободни сами да организират престоя си или този процес да е предмет на двустранни споразумения между тях и местния работодател.

-Премахване на ограничението за наемане на чуждестранни работници от фирми, които по своя инициатива са съкратили част от персонала си в предходните три месеца. Това изискване е прекалено широко, за да бъде прилагано ефективно и може да има негативни последствия както за текущи, така и за евентуални бъдещи трудови отношения.

-Практиката показва, че пазарните тестове са неуместен инструмент за доказване на липса на местни специалисти. При желание на работодател да наеме определен чуждестранен работник, последните се превръщат във формални процедури, които само забавят процеса.

-Създаването на единен портал, съдържащ актуалните изисквания и такси за издаване на български визи ще спомогне за по-лесното администриране на процеса по наемане на чуждестранни работници.

----------------------------------

[1] Докладът е изготвен от LFMI в сътрудничество с мрежа от неправителствени организации от ЦИЕ и Швейцария и с подкрепата на Rising Tide Foundation.

[2] За високо квалифицирани специалисти с издадена Синя карта на ЕС, изискването е за минимум 1,5 средната работна заплата за страната, което на практика ограничава този тип чуждестранни работници до столицата и то в много малък брой икономически дейности.