„Опълченци” от малките ферми

Ива Стойкова
Задънени улици пред малките ферми. Това е изводът от задълбочен правен анализ, който Slow Food поръча на специализиран юрист в сферата на земеделското и винарското законодателство на България. Целта на този сравнителен анализ е да се видят регламентите от Брюксел и как нашето законодателство ги транспонира.
Така нещата, за които говорим от години, ще бъдат подплатени с конкретни факти, обясни в предаването „Време за пари” на EconomyNews.bg по OFFRoad Radio Десислава Димитрова, национален координатор на Slow Food за България. Един от изводите, според нея, е че ако един малък човек иска да направи голямо дело - да продължи традицията на своето семейство в родното си място и да направи ферма, от която да печели достойно, той практически няма шанс според сегашното законодателство.
Разплитане на нишката
Всичко тръгва от Наредбата за директни доставки. Тя влезе в сила през 2010 г. и още тогава е припозната от малките производители и организациите, които ги представляват, като голям пробив. Проблемът е, че тази наредба дойде твърде късно, коментира Десислава Димитрова. За да може тя да влезе в сила, впоследствие в нея се правят препратки към вече съществуващо законодателство, което обаче отчита какво е състоянието на големите фермери. Точно оттам идва спънката за дребните фермери с техните малки доставки. Човек, който реши да се регистрира по наредбата за директни доставки, трябва да премине 7 или 9 регистрации, някои от които не са необходими и са непреодолими за малкия фермер. Например, ако той иска да продава сиренето от своите три крави, не може да го направи, защото минимумът е пет. Ние разсъждаваме така, казва Десислава - ако този човек днес може да регистрира своето производство от три крави, придадената стойност от сиренето ще е по-голяма, отколкото печалбата, която той ще получи, ако дава млякото си на мандра. В бъдеще същият човек може да си каже - моите три крави ме хранят, защо да не ги направя пет, после десет и т.н. Липсва този естествен стимул за предприемачеството, заключава Десислава Димитрова от Slow Food.
Думата на семейните ферми
Благовеста Василиева, собственик на „Дивата ферма” от с. Горно Поле, Хасковско, притежава 500 животни от редките породи българско сиво говедо и родопско късорого говедо. Проблемът идва още през първата година, когато фамилната ферма кандидатства по мярка 214 агроекологични плащания. Производителите са спънати от невероятната бюрокрация и сложно устроена нормативна уредба от българска страна. „В началото се бях стъписала, когато чиновниците се оправдаваха с регламентите на ЕС. Аз обаче прочетох всички възможни европейски регламенти, но там мярката е толкова лежерна, няма забрани. Нашата е направена все едно, че ние сме някакви престъпници и трябва да спазваме такива безумни правила, които ни вкарват в един омагьосан кръг”, споделя Благовеста Василиева. Фермата, която тя, съпругът й и брат й управляват, вече четвърта година не може да получи агроекологични плащания. Отделно се водят три дела с Държавен фонд „Земеделие”. „Безумно е за 35 декара пасище да не ви дадат за 120 животни агроекологични плащания. На пръв поглед едното няма нищо общо с другото, но така е написана мярката”, казва Благовеста. „В случая имаме един много информиран човек, човек, който е направил своя избор и освен, че иска нещо, знае и как да пита. Тя не може да получи отговор на правилното формулираните си въпроси, коментира Десислава Димитрова.
Веселина Мутафчийска от Еко ферма „Елата” в с. Плана, Софийско, също прави опит да получи плащания по агроекологичните мерки, но засега без успех. „Просто никой не идва при нас да направи проверка”, казва тя. Плащания няма, но санкции- да. Проблем за фермата се оказва т.нар. „допустим слой” или „Площи подходящи за подпомагане по Схемата за единно плащане на площ”. Самолетните снимки отчитат нарушения и определят като недопустими за подпомагане техните пасища. В семейната планинска ферма, Веселина и съпругът й Росен отглеждат родопски кравички, каракачански овце, кучета и коне.
Въпрос на култура, а не само на храна
Тук става дума и за нашата история, за нашата култура и традиции, подчертава Десислава Димитрова от Slow Food. Пренебрегва се фактът, че фермерите и производителите на традиционни храни са онези хора, които пазят знанието, натрупано през вековете от нашите предци. Храната, която се произвежда на място и отразява цялото знание на местните хора за природата, климатичните условия, за това какво расте и какво - не в този район, кое животно е приспособено и кое - не. Знанието, което домакинята е използвала, за да осигури качествена храна на своето семейство. Цялото това знание с лека ръка отива в забвение. Много малко са местата, където има живи общности с ентусиазирани, почти апостолски настроени хора, които искат да съхранят тази традиция, отбелязва Десислава. Това е мнението и на Веселина и Благовеста. Всяка със своята история и аргументи да избере този начин на живот и препитание.
Вариантите- офроуд или извън България
В Еко ферма „Елата” правят мляко и сирене по отколешна рецепта, без примеси и технолози. Но не могат да го продават, защото не отговарят на критериите. Големият парадокс е, че в момента законите са направени така, че да обслужват големите производители, които не винаги гарантират качеството на продукта, са думите на Десислава Димитрова от Slow Food. «Често в медиите се появяват скандали за палмово масло или нишесте в киселото мляко, 20-годишно месо и т.н. Малките ферми нямат възможност да инвестират в технолог, който да измисли тези адски смеси, както и да инвестират в оборудване, което да им позволи да правят тези неща”, посочва Димитрова. В подкрепа на думите й идва другият пример от „Дивата ферма”- първата и единствена в България, сертифицирана за производство на биологично телешко месо. Продукцията се реализира в чужбина - основно Италия и Албания. Благовеста Василиева обяснява: „Причината, поради която не можем да стъпим на българския пазар, е, че от една или две години влезе в сила нова нормативна уредба. Тя гласи, че биологичното месо трябва да мине през биологично сертифицирана кланица. Опитвахме да говорим с не една и две кланици, но те не желаят да правят голяма финансова инвестиция заради малка ферма като нашата. Няма възвращаемост. От нашата ферма могат да излязат около 200-250 телета годишно”. Мечтата на Благовеста и семейството й е продукцията на фермата да може да отива поне в детските градини.
Това, което се случва в нашата държава, е офроуд, коментира Десислава Димитрова от Slow Food. Проправен е един път, но се оказва, че дребните фермери вървят извън него. Ролята на държавата е да помага на хората си, да подкрепя онези, които имат желание да направят нещо, припомня Десислава Димитрова.
Стъпки напред
Двете смели жени от фермите на върха на планината в двата края на България ще продължат дейността и усилията си, въпреки липсата на държавна подкрепа. Какво обаче ще правят организациите като Slow Food? За да се излезе от задънените улици, са нужни поправки в законите, смята Десислава Димитрова. С този сравнителен анализ на националното и европейското законодателство е поставена диагнозата, сега ще се търсят добрите лечения. В Европа има достатъчно добри практики, близки до българския казус, от които може да бъде почерпен опит. Такива има в Италия, например. Следващата и най-трудна стъпка е да се започне работа върху законовата уредба на страната. Тук обаче ще трябва да се включи и държавата в лицето на Министерството на земеделието и храните.